В коя Европа сме ние?

Проф. Андрей Пантев търси отговор на един въпрос, който надали си задаваме често. Но истината винаги се крие в кратките и очевидни въпроси. Както ще се убедите и от неговия анализ, специално за читателите на The BraveStories

Името е приписвано на Хезиод, но тълковането през векове и дори днес е широко, затова условно. Машиналната, вече папагалската употреба на това име, често го лишава от смисъл и съдържание. Ако Европа е географско съдържание на пространство от Дъблин и Белфаст до Урал и Кавхаз, тогава най-европейската страна  е Русия по обхват. Това е въпросът който е терзаел Йоаким Груев и Гео Милев. Къде сме тогава ние? Не сме ли като онези перианци или мексиканци, които казват „Отивам за Америка:, макар че са повече американци от САЩ. Нима ние не казваме отивам за Европа, а нали твърдим,че сме в сърцевината на европейската цивилизация?          

В световната историография Балканите често са назовавани „Другата Европа“ Даже един престижен словенски историк издаде книга за този район със заглавие „Дивата Европа“, преведена и на български. Но подобна „дивост“ срлещаме и в еврпейската история и то от скоро.През юни 1914 година деканът на Оксфордския университет приема нови 58 германски студенти. Той из­ра­зя­ва увере­ност, че „две­те на­ции ни­ко­га не са се чув­с­т­ва­ли тол­ко­ва бли­зо ед­на до друга“, ка­то ци­ти­ра Се­сил Родс, кой­то твър­ди че съв­ре­мен­на­та ци­вилиза­ция е не­мис­ли­ма без тев­тон­ска­та ра­са.

Странна декларация,след като националното единство на Обединеното кралство бе толкова крехко в навечерието на войната и е частично възстановено само след войната с „германските юнкери“.

Скоро  след то­ва трогателно изявление, в Са­ра­е­во бе убит прес­то­ло­нас­лед­ни­кът Франц Фер­ди­нанд.Започва „войната на цивизациите“, въпреки че без Турция, тя е християнски сблъсък. Тази година отбелязваме „юбилея“ на тази ужасна война при която потомците на Шекспир, Бодлер, Гьоте и Достоевски се избиват с варварска жестокост. Ко­га­то Уни­вер­си­те­тът в Оксфорд  в от­ва­ря вра­ти­те си през ок­том­в­ри за ре­дов­ни за­ни­ма­ния, всич­ки­те гер­ман­с­ки сту­ден­ти ве­че са се за­пи­са­ли в ре­до­ве­те на во­ю­ва­ща­та от ав­густ сре­щу Ан­г­лия гер­ман­с­ка ар­мия. 12 от тях са уби­ти нас­ко­ро в бит­ка­та при Ипр.

Та­ка за­вър­ш­ва тро­га­тел­ната це­ре­мо­ния меж­ду две от наис­ти­на най-ци­ви­ли­зо­ва­ни­те на­ции в све­та. Но вой­на­та не до­йде ка­то мъл­ни­е­нос­на из­не­на­да. Ко­га­то из­бух­ва Пър­ва­та све­тов­на вой­на, един про­вин­ци­а­лен вес­т­ник в още за­бу­та­на­та Ари­зо­на пи­са: „С бла­го­дар­ност се­га си спом­ня­ме за на­ши­те де­ди, ко­и­то ни из­мък­на­ха от то­зи прок­лет кон­ти­нент и ни ро­ди­ха в Аме­ри­ка!“. Е, след Граж­дан­с­ка­та вой­на от 1861—1865 г. са­ма­та аме­ри­кан­с­ка ис­то­рия ве­че бе до­вол­но на­по­е­на с кръв.

Ви­наги ко­га­то чу­вам или че­та фра­за­та „За първи път…“ ед­на сиг­нал­на лам­пич­ка свет­ва ка­то пре­дуп­ре­ди­те­лен бу­шон сре­щу спе­ку­ла­тив­ни или не­ве­жес­т­ве­ни заб­лу­ди. Мал­ци­на от ярос­т­ни­те кри­ти­ци на иде­я­та за бал­кан­с­ка фе­де­ра­ция зна­ят, че тя е лан­си­ра­на за първи път не от бал­кан­с­ки­те со­ци­а­лис­ти и Ко­мин­тер­на, а дъл­го пре­ди то­ва от един от иде­о­ло­зи­те на бри­тан­с­кия ек­с­пан­зи­о­ни­зъм през ми­на­лия век —  Чарз Дилк. А мо­же би и по-ра­но.

Съ­об­ща­вам то­ва не ка­то за­яд­ли­ва де­мон­с­т­ра­ция на ин­фор­ми­ра­ност. Прос­то при­веж­дам по­ре­ден при­мер, че не всич­ко е тол­ко­ва но­во, кол­ко­то из­г­леж­да. Обе­ди­ни­тел­ни­те идеи, прог­ра­ми и про­ек­ти в све­тов­на­та ис­то­рия са по­ве­че от­кол­ко­то раз­г­ра­ни­чи­тел­ни­те ре­ал­нос­ти. Но по-чес­то са над­де­ля­ва­ли вто­ри­те. Въп­ре­ки ми­ра­жи­те на съз­на­тел­но вграж­дан оп­ти­ми­зъм.

Ако вни­ма­тел­но се втрен­чим в мо­дер­ни­те ин­с­ти­ту­ци­он­ни струк­ту­ри, с ра­зо­ча­ро­ва­ние след­ва да приз­на­ем, че след ки­тай­ци­те и гър­ци­те ня­ма не­що кой знае как­во и кол­ко но­во! Са­мо заб­ра­ва­та, нез­на­ни­е­то, де­ма­гос­ки­те или не­ве­жес­т­ве­ни ма­нии за от­к­ри­ва­тел­с­т­ва, без­по­мощ­ност и по­рив към про­мяна съз­да­ват он­зи кли­мат, кой­то проп­ра­вя пъ­тя на гри­ми­ра­но­то ка­то но­во ста­ро. Мо­же би за­то­ва Ос­кар Уайлд бе иро­ни­зи­рал до­ри и от­к­ри­ва­не­то на Аме­ри­ка: „Че тя си бе­ше там, но ни­кой не зна­е­ше за нея!“. Об­щес­т­ве­на­та кон­су­ма­ция на из­кус­т­ве­ни­те изоб­ре­те­ния в на­ше­то вре­ме е по-ма­щаб­на от­кол­ко­то ле­ко­та­та на ко­мю­тър­ни­те удоб­с­т­ва.

За­пи­тан по­се­тил ли е мес­та­та, ко­и­то опис­ва в ро­ма­ни­те си, из­вес­т­ни­ят ита­ли­ан­с­ки пи­са­тел Ал­бер­то Мо­ра­вия от­го­во­рил: „Ето един въп­рос, кой­то не мо­же да се за­да­де на Дан­те!“ Ние не ви­на­ги зна­ем как­во е „там“, ко­га­то има­ме дис­тан­ци­он­ни поз­на­ния за све­та. До­ри и ко­га­то не ста­ва ду­ма за ада. Но въп­ре­ки то­ва усе­ща­ме пре­въз­хож­да­ща­та „дру­гост“ с де­мо­би­ли­зи­ра­що чув­с­т­во за неизбежна участ.

По­ня­ко­га на­по­до­бя­ва­ме оне­зи па­нам­ци, ко­и­то каз­ват: „За­ми­на­вам за Аме­ри­ка!“ — заб­ра­ви­ли, че сто­ят в цен­тъ­ра на то­зи кон­ти­нент. Съ­ща­та нев­ро­тич­на трав­ма нап­рап­чи­во пре­след­ва на­ше­то на­ра­ни­мо са­мо­чув­с­т­вие още от оне­зи вре­ме­на, ко­га­то Але­ко да­де ук­лон­чив и ус­ло­вен от­го­вор за на­ша­та ев­ро­пейс­ка при­над­леж­ност.

Ние се впус­ка­ме в ис­то­ри­я­та в тър­се­не на уте­ши­тел­ни по­зи­ти­ви, но заб­ра­вя­ме, че ста­ва ду­ма за съв­ре­мен­на при­над­леж­ност към Ев­ро­па. Тя не се до­каз­ва един­с­т­ве­но чрез ис­то­рия. За­що­то тък­мо в ис­то­ри­я­та има тол­ко­ва идеи за Ев­ро­па, кол­ко­то и гос­под­с­т­ва­щи в по­ли­ти­чес­ко от­но­ше­ние си­ли, ко­и­то аг­ре­сив­но се ек­с­по­ни­рат ка­то но­си­те­ли на „ев­ро­пейс­ка­та идея“.

Тя ви­наги е би­ла ди­на­мич­но ис­то­ри­чес­ко по­ня­тие.

Да не заб­ра­вя­ме, че но­ва­та Ев­ро­па бе ре­а­ли­зи­ра­на по вре­ме на Ве­ли­ки­те ге­ог­раф­с­ки от­к­ри­тия от сре­да­та на XV до сре­да­та на XVI ве­к. Тя от­к­ри се­бе си, от­к­ри­вай­ки Но­вия свят. Ита­ли­ан­с­ки­те гра­до­ве-ре­пуб­ли­ки, пос­ле Пор­ту­га­лия, Ис­па­ния, Ав­ст­рия, Хо­лан­дия, Ан­г­лия, Фран­ция, Гер­ма­ния и до­ри Ру­сия са се пред­с­та­вя­ли за ци­ви­ли­за­ци­он­ни­те цен­т­ро­ве на Ев­ро­па, но са­мо по си­ла­та на гос­под­с­т­ва­ща по­зи­ция.

Те се опит­ва­ха да „обе­ди­ня­ват“ Ев­ро­па, но та­зи из­кус­т­ве­на уни­фи­ка­ция оз­на­ча­ва­ше гос­под­с­т­во, а не един­с­т­во. Ку­ри­оз­но­то в слу­чая оба­че е, че пър­во­то мяс­то на Ста­рия кон­ти­нент винаги е пос­лед­ва­но от сгро­мо­ляс­ва­не, ко­е­то еле­ган­т­но бе из­бег­на­то един­с­т­ве­но от Ан­г­лия.         

В съ­що­то вре­ме па­ра­лел­но се раз­ви­ва­ше иде­я­та за „ев­ро­пе­и­зъм“ — свое­об­раз­на изя­ва на по­ли­ти­чес­ка ми­съл и кул­тур­но-ис­то­ри­чес­ка те­о­рия за при­ми­ря­ва­не­то и съ­е­ди­ня­ва­не­то на та­зи об­щ­ност, раз­къс­ва­на от про­ти­во­ес­тест­ве­ни стъл­к­но­ве­ния. Пър­ва­та упот­ре­ба на по­ня­ти­е­то „ев­ро­пе­и­зъм“ сре­ща­ме още при хро­нис­та Иси­дор Пра­цен­зис, опис­ващ по­бе­да­та на Карл Мар­тел над мю­сюл­ма­ни­те при Тур още през 732 г.

Хрис­ти­ян­с­ка­та хо­мо­ген­ност на кон­ти­нен­та, на­ру­ше­на час­тич­но са­мо на Бал­ка­ни­те, бе кон­с­тан­т­на ве­ли­чи­на в рам­ките на раз­лич­ни­те мо­ди­фи­ка­ции на та­зи идея. Тя мар­ки­ра­ше опи­ти за по­ли­ти­чес­ка хе­ге­мо­ния, кул­тур­но пре­вър­з­ход­с­т­во, а най-чес­то и две­те, взе­ти за­ед­но. Сред­ната ис­то­ри­чес­ка гра­мот­ност вну­ша­ва поз­на­ни­е­то, че ва­ри­ан­ти за ин­те­г­ра­ция ви­на­ги са съ­щес­т­ву­ва­ли, но под то­ва оп­ре­де­ле­ние е сто­яло всич­ко дру­го ос­вен рав­ноп­ра­вие.

Кул­тур­но-по­ли­ти­чес­ко­то съ­дър­жа­ние на по­ня­ти­е­то „Ев­ро­па“ бе из­вър­вя­ло дъ­лъг ис­то­ри­чес­ки път. Ци­це­рон и Це­зар ни­ко­га не са упот­реб­ля­ва­ли то­ва на­и­ме­но­ва­ние, ко­е­то в древ­ност­та си ос­та­ва са­мо ге­ог­раф­с­ко.

Юж­но­то и Из­точ­но­то Сре­ди­зем­но­мо­рие се пок­ри­ват мно­го по­ве­че със съв­ре­мен­ни­те ни пред­с­та­ви за ев­ро­пейс­ка­та кул­ту­ра, от­кол­ко­то днеш­на­та „съ­щин­с­ка“ Ев­ро­па. Рим­с­ка­та им­пе­рия, съ­що как­то дър­жа­ва­та на Ал. Ма­ке­дон­с­ки, не се иден­ти­фи­ци­ра с Ев­ро­па, и то не са­мо за­що­то из­ли­за от ней­ния ге­ог­раф­с­ки об­хват.

Соб­с­т­ве­но, са­мо­то хрис­ти­ян­с­т­во, най-зна­чи­ма­та обе­ди­ни­тел­на си­ла в „об­ра­зу­ва­не­то“ на Ев­ро­па, ка­то про­из­ход съ­що е не­ев­ро­пейс­ко явле­ние. Ве­ро­ят­но по­ра­ди та­зи осо­бе­ност още Ди­о­ген бе изоб­ре­тил по­ня­ти­е­то „кос­мо­по­лит“ — кул­ту­рен ин­ди­вид, кой­то не инди­ки­ра то­пог­раф­с­ки по­ка­за­те­ли и не се оце­ня­ва по тях. При­пис­ва­но­то на Хе­зи­од по­ня­тие „Ев­ро­па“ включ­ва не са­мо ог­ра­ни­чен ге­ог­раф­с­ки ра­йон от кон­ти­нен­тал­на Гър­ция, из­к­люч­ващ до­ри Пе­ло­по­нес и ос­т­ро­ви­те в Егейс­ко мо­ре.

Бо­ка­чо пък упот­ре­бя­ва съ­що­то по­ня­тие, за да очер­тае мо­ре­то око­ло о-в Крит. То от­ра­зя­ва раз­г­ра­ни­че­ни­е­то „ели­ни-вар­ва­ри“, ко­е­то е кол­ко­то кул­тур­но, тол­ко­ва и по­ли­ти­чес­ки мо­ти­ви­ра­но. „Не­ев­ро­пей­ско­то“ за­поч­ва да оз­на­ча­ва вар­вар­с­ко. Зна­чи всяка кул­тур­но­по­ли­ти­чес­ка си­ла но­си ня­как­ва „Ев­ро­па“ в се­бе си и е не­ин аг­ре­си­вен или то­ле­ран­тен раз­п­рос­т­ра­ни­тел. Тя ста­ва на­ри­ца­тел­но по­ня­тие. Но неви­на­ги из­лъч­ва ат­рак­тив­ния об­раз за „ев­ро­пейс­ки дом“. Нап­ро­тив — тя е из­раз на пре­въз­ход­с­т­во не тол­ко­ва спря­мо Азия, кол­ко­то спря­мо ос­та­на­ли­те са­мо ге­о­граф­ски „ев­ро­пей­ци“, ко­и­то още бя­ха по­ве­че­то.

Отто­га­ва за­поч­ва она­зи ис­то­рия на ев­ро­пейс­ка­та идея, ек­с­по­ни­ра­на днес ка­то прив­ле­ка­тел­на но­вост. Тук съ­би­тий­ни­те и хро­но­ло­ги­чес­ките жа­ло­ни са труд­но из­б­ро­и­ми в ис­то­ри­чес­ко­то вре­ме: ри­ца­ри­те на дон Ка­лу­д­же­ро в Си­ци­лия, ма­гис­тъ­рът от Па­риж­кия уни­вер­си­тет Пи­ер Дю­боа, „ве­ли­ки­ят про­ект“ на един су­пе­рин­тен­дант на крал Ан­ри IV, про­ек­ти­те на ан­г­ли­ча­ни­на У. Пен, „ев­ро­пейс­ка­та кон­фе­де­ра­ция“ на Шарл Сен Пи­ер от 1712 г., трак­та­ти­те на Ян Амос Ко­мен­с­ки, На­по­ле­о­но­ви­те „сес­т­ри-ре­пуб­ли­ки“, ака­де­ми­чес­ки­ят „съ­юз на всич­ки прос­ве­те­ни на­ро­ди“.

Ги­ган­ти ка­то Ера­зъм, Хер­дер, Кант и Фих­те се стре­мя­ха да ху­ма­ни­зи­рат, мо­дер­ни­зи­рат и съ­е­ди­нят „иде­я­та за на­ци­о­нал­ност­та“ с ко­лек­тив­на­та об­щ­ност на мо­дер­на Ев­ро­па. Нап­раз­но. Он­зи, кой­то бе „прос­пал“, не­за­ви­си­мо по как­ви при­чи­ни, ве­ли­ки­те про­ме­ни меж­ду XV и XIX ве­к, не мо­же­ше лес­но да се „ев­ро­пе­и­зи­ра“.

Въп­ре­ки меч­та­ни­я­та на ин­те­лек­ту­ал­ци и бла­го­род­ни­ци, кли­ше­то за „прос­ве­те­на­та“ Ев­ро­па но­се­ше име­на­та на по­бе­ди­те­ли­те — „Све­щен съ­юз“, „ев­ро­пейс­ки ба­ланс“, „блес­тя­ща изо­ла­ция“, „га­ран­ции за си­гур­ност“, „Ев­ро­па на Рим“, „Ев­ро­па на Тре­тия Рим“, „Ев­ро­па на Тре­тия Райх“, Ев­ро­па, раз­де­ле­на по ли­ни­я­та Нева-Рейн.

Пос­лед­но­то раз­г­ра­ни­че­ние бе ре­зул­тат от Вто­ра­та све­тов­на вой­на. Но в съ­що­то вре­ме то по­ра­зи­тел­но на­пом­ня­ше „две­те“ Ев­ро­пи от вре­ме­на­та на Карл V, Ви­зан­тия и Вто­ро­то бъл­гар­с­ко цар­с­т­во. Ве­ли­ки­те идеи и иде­а­ли на Прос­ве­ще­ни­е­то за „ве­чен“ ев­ро­пейс­ки мир, под­п­ла­те­ни с мир­ни кон­фе­рен­ции, пи­са­тел­с­ки сре­щи, кул­тур­ни ди­а­ло­зи и мул­ти­на­ци­о­нал­ни кон­цер­ни, сто­я­ха да­ле­че от дру­гия свят, къ­де­то по­том­ци­те на Дос­то­ев­с­ки, Шек­с­пир, Гьо­те и Юго се из­би­ваха с жес­то­кост­та на пиг­мейс­ки пле­ме­на из ек­ва­то­ри­ал­на Аф­ри­ка!

За­що при­пом­ням то­ва? За да се въз­дър­жим от пре­ка­ле­но на­и­вен оп­ти­мизъм. Как­во е Ев­ро­па сви­де­тел­с­т­ват не са­мо грей­на­ли­те ус­мив­ки и про­то­кол­ни прег­ръд­ки в из­лъс­ка­ни­те ку­ло­а­ри. Мал­ко ли та­ки­ва сце­ни мо­жем да ви­дим в до­во­ен­ни­те ки­нох­ро­ни­ки?

Виж­да­ме как­во е Ев­ро­па и в ярос­т­ни­те ре­ак­ции на фут­бол­на пуб­ли­ка, трак­то­рен про­тест на френ­с­ки­те фер­ме­ри или ита­ли­ан­с­ки­те ло­за­ри, в пре­пир­ни­те по раз­п­ре­де­ле­ние на про­из­вод­с­т­ве­ни и па­зар­ни при­о­ри­те­ти, по уг­не­тя­ва­щи­те пре­дим­с­т­ва на раз­лич­ни ви­до­ве граж­дан­с­т­во и по­дан­с­т­во, в скъ­пер­ни­чес­кия се­лек­ти­вен при­ем на емиг­ран­ти и бе­жан­ци.

Тук „кво­та­та“ на на­ци­о­нал­но­то пред­по­чи­та­ние чес­то над­де­ля­ва над обе­ди­ня­ва­щи­те „све­щени ка­мъ­ни“ на об­що­ев­ро­пей­ска­та кул­тур­на об­щ­ност. Из­ли­за, че не са­мо кул­тур­но-по­ли­ти­чес­ка­та, но и сто­пан­с­ко-ико­но­ми­чес­ка­та ин­тег­ра­ция не пре­дот­в­ра­тя­ва про­ти­во­ре­чи­я­та.

Ни­ма в края на ми­на­лия век Ев­ро­па не бе по­ве­че кул­тур­но ин­тег­ри­ра­на, от­кол­ко­то днес? А фи­нан­си­те и тър­го­ви­я­та? По вре­ме на Всес­вет­с­ка­та вой­на ние стре­лях­ме с френ­с­ко оръ­жие сре­щу фран­цу­зи­те. И не бях­ме единстве­ни­те в та­зи ин­вер­сия. Ето още един заб­ра­вен урок на ис­то­ри­я­та. При то­ва ис­тин­с­ки.

Вре­ме­на­та, ко­га­то ние не са­мо имах­ме духовен стой­нос­тен па­ри­тет с ев­ро­пей­ска­та тра­ди­ция, но и бях­ме съп­ри­час­т­ни с оно­ва ле­ко, но ре­ал­но пре­въз­ход­с­т­во в срав­ни­те­лен план с ней­ни­те стой­нос­ти, ни­ко­га не тряб­ва да бъ­дат ома­ло­ва­жа­ва­ни. То­ва оба­че не мо­же да бъ­де уте­ха за съв­ре­мен­ни със­то­я­ния.

Ако има не­що на­ис­ти­на ка­чес­т­ве­но раз­лич­но от всич­ки­те мно­го­ве­ков­ни ста­ра­ния към ев­ро­пейс­ко един­с­т­во, то не­съм­не­но е она­зи ико­но­ми­чес­ка ин­тег­ра­ция, ко­я­то из­к­люч­ва про­ти­во­пос­та­вя­ния по­не меж­ду „ста­ри­те“ ев­ро­пей­ци. Ние ще прег­лът­нем по­ред­на­та вто­рич­ност в ней­но­то из­г­раж­да­не, сти­га от­но­во да не оти­дем в зад­ния двор, от­но­во „опа­зени“ от съ­зи­да­тел­на­та ди­на­ми­ка на но­во­то вре­ме.

Ед­на мно­го­ве­ков­на уто­пия мо­же да бъ­де час­тич­но осъ­ще­ст­ве­на, са­мо ако при­е­мем не­въз­мож­ността за нейната ре­а­ли­за­ция в се­гаш­ния й, об­вит с тъ­нък ин­те­лек­ту­а­лен смог про­ект за все­об­ща бла­гост. Но да не бър­за­ме с на­ив­ни на­деж­ди по от­но­ше­ние на ней­но­то тем­по и ско­рост. Къ­де е на­ше­то мяс­то в то­зи уни­ка­лен про­цес и пер­с­пек­ти­ва? По­доб­но на бла­го­ро­ден, но из­чер­п­ващ се арис­то­к ра­ти­чес­ки род, Евро­па има пот­реб­ност и от съ­жи­ви­тел­но овар­ва­ря­ва­не.

Не в кул­ту­рен план, а ка­то пер­ма­нен­т­но де­мо­граф­с­ко об­но­вя­ва­не. За­то­ва нека бъ­де бла­гос­ло­вено оно­ва раз­ли­чие, с ко­е­то се от­п­ра­вя­ме на­там. То не след­ва да бъ­де ар­ха­ич­на леност от ми­на­ло­то, а пъл­но­цен­на кул­тур­на са­мо­лич­ност. Не го обез­ли­ча­вай­те, за­що­то та­ка обез­ли­ча­ва­ме се­бе си. Раз­ли­чи­е­то ге­не­ри­ра по­ве­че един­с­т­во, от­кол­ко­то уни­фор­ме­ност­та. А и бу­ди по­ве­че рес­пект сред ре­цеп­то­ри­те.

Пре­об­ла­да­ва­щи­ят мо­тив в съв­ре­мен­ни­те со­ци­ал­ни на­у­ки в стра­ни от ни­во­то на Бъл­га­рия е зав­ръ­ща­не­то на по­за­не­ма­ре­на­та на За­пад те­ма за т. нар. де­кон­с­т­рук­ция, си­реч пре­о­до­ля­ва­не на пред­ра­зсъ­дъ­ци, ге­не­ри­ра­ни от вли­я­ни­е­то на из­мис­ле­ни ко­лек­тив­ни фор­ма­ции. По­я­ви се до­ри по­ня­ти­е­то въ­об­ра­жа­е­ми об­щ­нос­ти.

Въ­об­ра­же­ние, меж­ду дру­го­то, бе­ше ду­ма­та, от ко­я­то прес­та­ре­ли­ят ху­дож­ник Мо­не из­пит­ва­ше ужас. Ло­ги­чес­ко­то про­дъл­же­ние от та­зи ка­те­го­ри­за­ция е стре­ме­жът те да бъ­дат иг­но­ри­ра­ни, по­не­же са съз­да­де­ни по не­ес­тес­т­вен на­чин. Ця­ла­та раз­ли­ка оба­че е, че „удоб­ни­те“ об­щ­нос­ти ще ос­та­нат. Ни­кой не мо­же да пре­це­ни до­кол­ко то­ва усър­дие ще улес­ни или зат­руд­ни съв­ре­мен­на­та ин­тег­ра­ция на Ев­ро­па.

Все пак ка­те­го­ри­за­ци­я­та „въ­об­ра­жа­ем“ е при­ло­жи­ма и спря­мо мно­го но­во­по­я­ви­ли се или въз­п­ро­из­ве­де­ни сте­ре­о­ти­пи в съв­ре­мен­на Ев­ро­па. Как­ви­то и да са мо­ти­ви­те или пер­с­пек­ти­ви­те на та­зи идея, тя неп­ре­къс­на­то из­лъч­ва пул­са­ци­и­те на ве­че поз­нат фе­но­мен — двой­ни­я стан­дарт. То­ва е и най-ус­той­чи­ва­та чер­та в мо­рал­но­то, граж­дан­с­ко­то и кул­тур­но­по­ли­ти­чес­ко­то раз­ви­тие на све­та след Сту­де­на­та вой­на. И най-не­га­тив­на­та.Няма дама която да се нарича Европа. Но нарицателното съдържание на този континент е съпричастен с нас и нашите исторически приоритети и заслуги!