Писмо до бъдещето: Раждането е Щастие!

Доктор Данаил Илиев: Раждането е пътят да помогнеш на най-чистата енергия да освети Земята

Бях на около 9-10 години, когато играейки по детските площадки, срещахме много млади скоро родили жени, които за детския ми мозък изглеждаха почти като светци – бледи, измъчени, с блуждаещ поглед. 

Чудех се защо тези жени не са щастливи, че са станали майки, а изглеждат толкова изтерзани. Най-силно са ме впечатлили думите на една от тях, дочути случайно: „И това ще мине“ и „Всички минават по този път“. Лицата им бяха толкова мъченически, а в същия момент се радваха на най-голямото щастие – техните новородени рожби. Беше ми странно – защо такова щастие като раждането на детето ти, е свързано със страдание. Тази мисъл не излизаше от главата ми години наред.

Следвайки мечтата да стана педиатър, започнах образованието си в Медицинския Университет в София. Така се случи че в пети курс, по време на стажа си по Акушерство и Гинекология, онези мисли за страдание и раждане, ме връхлетяха с нова сила. 

Отново сред раждащите жени в университетската болница, в главата ми започна главоблъсканица – така ли трябва да бъде? Това ли е пътят към светлината? Защо щастието от раждането не е физическа радост и еманация в живота на жената? Предположих че няма друг начин. Въпреки тези бушуващи в мен вълнения, Акушерството стана моят професионален път, защото видях в него начин да помагаш на нуждаещата се да премине през препятствията и терзанието и да й дадеш възможността да погледне в очите истинската радост – нейното дете.

Няколко години по-късно, по време на обменен стаж в Родилна клиника в Хайделберг, животът ми показа че съм грешил за връзката между раждане и болка. Чувствах разбиранията си като излезли от Средновековието попадайки на място, на което жените бяха наистина щастливи по време на раждането. Нима това е възможно?

Оказа се че това не само не е невъзможна мисия, но и така се случват нещата когато има емпатия и желание това да се случи. Не че няма болка, но има много начини с които да преместиш тежестта от нея към другите невероятни емоции в този момент. В този процес участват както медицинския екип, така и близките на жената. Там партньорът на жената не стои в киното или в най-добрия случай в кафенето на Родилния дом, а е при жена си. 

Говорят си, избира любима музика за фон на раждането, прави масаж, държи й ръката, показва й подкрепата си. Акушерката е приятелка, гинекологът и анестезиологът са подкрепящи и помагащи. Няма викове, няма сърдити, няма бързане и пришпорване, няма излишни медицински дейности. Обстановката е като в дом, а не като в медицинско учреждение. По този начин болката, която е естествено придружава раждането, остава назад, а не доминанта.

В този момент проумях какво искам да постигна в моя професионален живот на лекар-акушер. Пожелах си да направя така, че и в България раждането да стане едно от най-щастливите събития в живота на жената, което тя да си спомня с удоволствие на всеки рожден ден на детето си.

За целта трябваше първо да покажа на жените, че разказите за Страшния съд по време на раждане са само при липса на кооперативност и желание на всички присъстващи. Да ги убедя че раждането е любовна среща – среща с най-любимият им човек и че дори  чувствата към съпругът й ще останат на второ място след нея. И че много важно място в този процес играе и мъжът до нея.

Трябват разбира се и съратници – лекари, акушерки, санитарки, неонатолози, анестезиолози, ръководители на болнични заведения, които имат желание, време, търпение и любов. Любов към професията, любов към пациентите. Работата в Родилна зала е екипна – изискват се усилията на целия персонал, за да бъде постигната целта. Не казвам че е лесно – всеки един от нас преживява страданието на пациентите си, в края на работния ден сме като истински не заради физическа умора, а заради психическото изтощение. Защото пациентката не е неодушевен предмет, а близък човек който има нужда от нас.

За мен успехът се изразява в усмивките и радостта на раждащите, в топлите спомени от този иначе труден във физически аспект момент. Радвам се че все повече приемат раждането като приключение и емоционална Голгота, а не като среща с тъмната страна на живота.

Изисква се толкова малко – любов, емпатия, споделяне. И много търпение.

Мечтая това да стане масова практика и в България. И нормалното раждане да е наистина Нормално раждане. Оказа се че никой не ни обучава в университета на търпение, на състрадание, на взаимност.

А странична полза от тези позитивни вълнения е че преживели го веднъж, жените с радост приемат идеята за второ, дори трето или четвърто раждане. Защото човек е така устроен, че е ненаситен на щастие и любовни вълнения.

Не е ли това още един начин да се справим с демографската криза в България?

Цената да си майка

За мен като лекар, който се е сблъсквал с хиляди истории на майки, които чакат дете с години, както и на такива, които дори не са разбрали как са забременели, бременността и майчинството са магия и божия промисъл. Някои я чакат и се молят за нея с години, други дори не се замислят по тази тема, но Бог има своите планове за всеки.

Той решава на кого да даде рожба веднага и без дори да са я искали, както и кого да изпита дали е готов за това. Понякога тези Божии „проверки“ могат и да откажат някого по нелекия път. А дали точно това не е целял Той, поставяйки ни тези изпитания пред нас?

Имах пациентка, която след два спонтанни аборта, успя да износи бременността и стигнахме до самата Родилна зала. По това време (2009 г.) в болница Шейново в една родилна зала имаше три легла, т.е. три жени раждаха близо една до друга и за усамотение и дума не можеше да става. Жената за която разказвам беше настанена на средното легло. 

От двете й страни имаше две значително по-млади от нея жени, чиито контракции бяха твърде болезнени, нещо което няма как да остане неусетено и нечуто от околните. Разликата между трите жени беше, че двете млади момичета баха бременни и раждаха за първи път, без да имат тежката акушерска предистория на моята пациентка. Но разликата беше и в реакцията на болката по време ан контракции. 

Преживяла две неуспешни бременности и дочакала с цената на много предшестващи житейски страдания това раждане, тази жена се усмихваше по време на всяка контракция. На въпросите ни дали не я боли и как се чувства отговорът й беше- боли, но нали след това ще видя детето си! И ни питаше нас: „Не се ли радват всички жени, когато настъпи този момент?“.

Разказвам всичко това, за да се опитам да обясня колко важен е психологическият фон и подготовката на жената за раждане. Ако тя се фиксира само в болката по време на маточните контракции, то тогава изживяването е по-лошо от това при стоматолог например. И напротив- ако жената осъзнае че след тези родилни болки и физическо неудобство, ще погледне така очакваното от нея дете за първи път, ще може да го прегърне и да му прошепне най-милите думи – „Обичам те“, тогава ще осъзнае че има нещо много по-голямо и важно от тази болка. Тогава болката няма да е препятствие, а просто спирка по този път. И замислете се – няма друга физическа болка в човешката природа, която да води до нещо хубаво, освен родилната.

Има много неща които помагат на жената в този период. Всичко което отклонява вниманието й от болката и не я фиксира в нея е от полза. За това присъствието на съпруг, окуражаващ персонал, релаксираща музика, приятни аромати, масаж и др. биха били от полза. Разбира се медицината е напреднала достатъчно, за да можем безопасно да използваме и медикаменти за облекчаване на този период. Да, въпреки тях ще остане някакъв елемент на физическо неудобство, но най-красивият миг от живота Ви предстои точно сега.

За мен бременността и раждането са вододелът в живота на жената (дано и на мъжът й). Какво имам предвид? До този момент в центъра на собствения живот е едно голямо Аз. И всичко друго се подчинява на това според разбиранията ни до тогава. 

С настъпването на бременността постепенно започваме да обръщаме по-силно внимание на нещо друго – човечето което расте в матката и след няколко месеца ще се роди. Разбираме че любовта ни към нас започва да преминава на заден план, избутана от все още неосъзнатите чувства към тази нов човек. Все още без думи, без поглед, то започва да моделира чувствата, емоциите ни, дори самият ни житейски ритъм. Някои хора са готови за тази трансформация от рано, за други това изисква истински усилия.

Но нима в това не се крие истинският смисъл на живота: чрез този нов човек, да предадем гените си на следващото поколение! Природата изобилства от още по-драстични примери на какво са готови някои животни, за да се възпроизведат. При богомолките мъжкият бива изяден от женската след съвкуплението, а сьомгата предприема пътуване на живот и смърт, за да премине от океана в бързеите на реките и да снесе там хайвера си, въпреки заплахата да стане плячка на някоя хищна мечка.

Пожелавам на всяка жена да има щастието да погледне в очите своето дете. В този момент ще забрави за болката и физическия дискомфорт от раждането и ще премине в новата ера на своя живот!