Да се извиниш. На себе си.

Безценно мое Бъдеще, прости, че ежедневието отне детския ми навик да мечтая и да те моля за невъзможни неща, но зная, че ти не забравяш тези, които истински вярват в теб. Само ти можеш да показваш малките пътеки на невъзможното за тези, които не спират да вървят, дори без светлина и навигация.

Безкрайно улисан в своите грижи и планове, редовно пренебрегвах мъдрите завети на древността, а именно: търпение, смелост и вяра в утрешния ден.

Ще се опитам кратко да изложа молбите си, защото зная, че милиарди хора се обръщат към теб с надежда, макар и да не смеят да го признаят публично.

Моля те, направи така, че ние, хората отново да повярваме в човечеството и човешката добрина. Защото ако аз вярвам, а ближните ми не могат, се нарушава целостта на съществуването. Усещането, че някой непременно ще те прецака, ни възпира да извършваме добри дела безкористно.

Научихме се само да получаваме, защото, видиш ли, „най-заслужили сме във Вселената“, а ако някой добросърдечно ни подаде ръка, той непременно ще поиска нещо след това. Кое му е лошото на това да даваш от себе си, след като получаваш? Защо се превърна в норма да бъдеш наричан глупав, ако имаш желанието да си просто добър и споделящ човек?

Хващай, моля те, молива си, Бъдеще и начертай новия си план за отрезвяване, като пропуснеш по възможност частта с отнемането на човешки животи. Е, разбирам, че ние добре се постарахме  да те вбесим до такава степен, но нали за това ти и пиша с молба за извинение.

Моля да ни простиш озверяването, на което дори животните биха ни завидели. Ти знаеш, че ние, човеците, ако ни върнеш вярата в утрешния ден, ще бъдем пак добри. Добри сред нас и сега има за щастие, но мъничко са останали, да поддържат вярата, а и ги е срам да си признават, че са от добросърдечните и благоразумните. Видиш ли, „не било модерно днес“…

Добре, че модата е преходна работа, та съм спокоен, че и на „немодерните“ ще им дойде пак времето.

Слушай, Бъдеще, потърси някакъв начин да припомниш забравените уроци от историята и да ни накараш по-често да поглеждаме към нея, за да си спестим времето и вниманието, което да посветим на нашето развитие.

Така бих започнал писмото си към Бъдещето. И да, приемам че са банални молбите ми, но нали къща без основи не се гради! Не си търся детските книжки, нито прашния чин, защото живеем във време, в което всички имаме достъп до много информация и възможности за развитие.

Но никак не ми харесва, че пътувайки из страната ни наблюдавам масовото опростачване на един народ, който има с какво да се гордее. Но като за начало трябва да се научи да признава достойнствата и предимствата на ближния, та дори и на непознатия нему сънародник.

Поглъщането на промишлени количества домашен алкохол и надуването до дупка на кръшна балканска музика неусетно се превърнаха в традиционен начин за празнуване със и без повод. Тихите събирания около масата на пръснатите по света роднини останаха само глупост от и без друго безполезните стари книги.

Борейки се с ежедневието с надеждата, че ще дойдат празниците и отново ще срещна роднини и приятели, с които спокойно ще си разменим думи за подкрепа, ме доведе до усещането за мъка и безсилие, защото това вече не е модерно.

Думите покрай масите станаха вулгарни и жлъчни, а хората арогантни. И за да запазим себе си, или трябва да сме неприемливи и да отказваме безчет покани, или и ние да заговорим простащини, надвиквайки се помежду си и с огромните тонколони, които всяко семейство вече притежава.

Като музикален продуцент, за съжаление отблизо наблюдавам това което ще слушат хората по домовете си и често присъствам на разговори, в които се оспорва стойността на смислените текстове и мелодии, защото няма кой да ги слуша вече. Днес изкуството е показно, а не обогатяващо.

Едва ли аз съм този, дето трябва да съди заспалия ни народ, но си запазвам правото да подтиквам хората около себе си да се пробудят от изтощаващия ги до изнемога сън. Вярвам, Че има още много будни умове и живи духове в България и молбата ми е – винаги да се опитват да просветляват ближните си.

Но да не ги поучават, щото българина мрази някой да му дава акъл и да му казва как да си живее живота. Между другото, не вярвам, че социалните мрежи и youtube са виновни за масовата загуба на разум, защото те са просто инструмент, който всеки е свободен да използва според нуждите си, и е въпрос на личен избор как ще ги употребяваме. 

Не вярвам в конспирации, защото съм зает да си живея живота. 

Не вярвах в лотарията, и май имаше защо.

Затова, твърдо вярвам във вярванията си, докато някой, по-мъдър от мен, не ме просветли.

На духовно зрящите българи пожелавам Бъдещето да им донесе смелост, амбициозност и усещане за висока себестойност.

А на себе си желая  – тези три неща и спокойствие през идните дни.