Писма до бъдещето: Ние сме в другите

prof. Kostov cover

Това „Писмо до бъдещето“ има особена душа. Изпраща го неповторим човек, който лекува безкомпромисно душите и телата на хората. Той е един от най-известните и авторитетни български лекари. Професор Коста Костов е национален консултант по белодробни болести към НЗОК и е сред най-уважаваните специалисти в УМБАЛ „Св. Анна”. Доктор Костов има особена връзка и с писането. Ще се убедите от следващите редове. А това, което ще прочетете има силата на изцеление… след катарзис.

„Трагедията на живота не е смъртта,

а онова, което позволяваме да умре в нас,

докато сме още живи“.

Норман Казънс

Deus est anima brutarum, което ще рече: бог е душата на животните, с други думи – бог пази животинските твари.

Бог е в инстинктите, които съхраняват и поддържат живота на низшите твари. Тези инстинкти са усъвършенствани в течение на хилядолетия.

Човекът като по-висша твар, в хода на еволюцията е загубил някои по-низши, но е придобил други по-висши инстинкти. Може да изразява мислите си чрез езиков код, разбираем за околните. Езикът и мисленето, разглеждани като по-висши инстинкти и еволюционно по-нови, са по-несъвършени, по-уязвими, по-подвеждащи.

Използвайки несъвършените си по-висши инстинкти, човек се отдалечава от Бога, който е недостъпен за мисленето и езика и чрез тях не можем да стигнем до Него. За този достъп е необходим помощен код, който е скрит в душата. А как оцеляваме, при това отдалечаване от Бога и неговата липса в инстинктите ни? Излиза, че колкото повече се отдалечаваме от природата, толкова повече губим връзка с Абсолюта.

Колко далеч сме отишли и какво е оцеляло?

Онова, което е оцеляло в нас са моралните ни „инстинкти“. Те са нашата връзка с Бог. Той присъства в моралните рефлекси на човешката съвест, която единствена безпристрастно отсъжда кое е добро и кое зло. „Законът, който живее в нас, се нарича съвест. Съвестта сама по себе си е привеждане на нашите постъпки в съответствие с този закон.“ Това са думи на Имануел Кант.

Колкото по-дълго съхраним съвестта си, толкова по-далеч ще е трагичният край. При този повсеместен цивилизационен песимизъм, политическото лицемерие, егоцентризъм и генералната мерзост на световната политика, трябва да признаем, че човечеството е опазило някъде в подмолите си своите „божествени инстинкти“ и само чрез тях може да преодолее духовната и екологична катастрофа.

Четено в момента:  Писма до бъдещето: Историята на един страхливец

Разумът допуска, че това е възможно, паметта подсеща, че сме твърде доверчиви. Ларошфуко казва: „Всички се оплакват от паметта си, но никой не се оплаква от разума.“ И аз се оплаквам. Паметта ме превръща в песимист по разум, а разумът – в разумен песимист. Разумните песимисти са оптимисти по воля. Волята ще ни отдалечи от собствената ни гибел. Волята да бъдем морални.

Само тогава, този, който бди над нас ще протегне ръка през бездната, за да ни удържи, когато политаме в нея. В такива случаи казваме, че има Божествен разум, а не божествена памет. Бог няма памет, той е само разум и съвест. Ако имаше памет, щеше да ни остави да полетим в нищото. Посочва ни доброто и ни пази от злото. Избира по съвест.

Въпреки всички нещастия, които ни връхлитат, някакъв непобедим инстинкт у нас ни издига нагоре. Това казва Блез Паскал. И още, че „човек е дупка с формата на Бог“, за да опише зеещата празнина в нас. Видимо някой запълва тази дупка, за да не пропадаме в нея. Някой ни обича повече от самите нас.  Този някой е мек и милостив.

В света мекото побеждава твърдото, както нежният ездач овладява галопиращия кон„, пише Лао Дзъ. Вече близо 70 години без световна война.  Продължителността на живота нараства. Доброто прокарва бавно пътя си, както течащият поток дълбае корито в камъка.

Доброто надделява трудно над злото, но без нас няма да се справи. Неговото оръжие са нашите морални инстинкти. Без морал няма правда. Правдата е по-обемна от Истината.* Истината е словесна конструкция. Правдата е душевна конструкция.

След хилядолетна филогенеза трябва да продължим да копаем, защото все още сме „недовършена градина” и имаме ограничено познание за това, кое е добро и кое зло. Не знаем дали злото идва за добро.

Дали Злото е божествен замисъл, необходимо, добронамерено препятствие, което трябва да преминем, за да станем по-добри? Работим и творим в просъница, и се събуждаме малко преди смъртта си? Едва тогава разбираме, че този живот е невъзможен, ако не е споделен. Че сме живели между живота и смъртта. „Да бъдеш жив – това е невъзможно, а да останеш мъртъв пък е трудно.“**

Четено в момента:  Ако има бъдеще, то несъмнено е във Вас

Хуманистите казват, че Азът не е само наше притежание. Част от този Аз е в другите. “Като цяло, човек може да бъде разглеждан само като допълнение към всички останали”, пише Гьоте. Това е нашата същност – в живота с другия.

Всеки е някой друг, никой не е той самият”,  казва Мартин Хайдегер.

Ако всеки е Човек, всички ще бъдем Човеци. Съотношението човек-човечество може да бъде дефинирано като лична заедност, защото всички хора (човеци) се взаимосъдържат в кръговрата на живота. Всички сме зависими един от друг. Генетично сме заложени да живеем в общност – семейна, хетеросексуална двойка. Иначе човечеството е обречено на бездетие. Генът ни ще погине в самота, без приноса на другите, защото без хранителни продукти, дрехи, обувки и книги, ще останем гладни, голи, боси и необразовани***.

Ако осъзнаем генетичната предопределеност на живота в общност, ще се отнасяме по-отговорно към другия (другите) и ще превърнем една апория в действителност. Ако повярваме, че това е възможно, ще станем творци на добродетели. Радичков казваше, че дори и да няма Бог трябва да живеем така, сякаш го има.  Ако живеем сякаш го има, Той винаги ще присъства. А живеем ли въобще?

Днес сме по-осигурени, по-малко зависими от глад и недоимък, но не сме по-близо до Човека. Не сме в заробващия плен на насъщния, а робуваме на материалните си потребности. Ухаем на скъпи парфюми, но не излъчваме автентична красота. Древногръцкият философ Плотин, считан за основател на неоплатонизма, излъчвал отблъскваща миризма, но привличал учениците си с разговори за Красотата.  Долавяме ли божествения аромат на Красотата? Този аромат е постоянното ни упование. Иначе остава една последна възможност – светът да привърши без човешкия род, както е започнал без него.


*Константин Павлов

**Иван Динков

***Перифрази от книгата на Димитър Бочев „Самоубийството: начин на (зло)употреба“.

Беше ли ви интересно?

Оценете тази история

Рейтинг / 5. Гласували

След като харесвате нашите истории...

Последвайте ни в социалните мрежи!

Написано от Проф. Коста Костов
Коста Костов е професор по белодробни болести и консултант по белодробни болести на УМБАЛ „Св. Анна”. Национален консултант по белодробни болести към НЗОК. Автор на множество публикации и няколко монографии в областта на белодробните болести и главен редактор на последното национално ръководство по белодробни болести (2016 г.). Председател на УС на Фондация по белодробни болести „INSPIRO”, консултант по белодробни болести на Медицински център “INSPIRO” и главен редактор на списание „INSPIRО”. Носител на годишната награда на Дарик радио „Вдъхновение на годината” за 2016 г. и неизменен участник в годишните класации „Най-добрите лекари” на радио „Дарик”. Преминал е специализиран курс „Основни качества на лидерството” в London Business School.