Историята на Ориана Фалачи, истинската…
Тя е най-известният и оценен италиански журналист в света
Тя има изключителен живот, за който най-младите знаят малко или по-скоро това, което знаят, е свързано с казаното и написаното от нея след 11 септември 2001 г.
Фалачи създаде свой собствен начин на писане и на провеждане на интервю, тя е една от първите, които си проправиха път в свят, който дотогава изглеждаше прекалено сложен за жени. Заемаше радикални позиции и беше много малко политически коректна. Поради тази причина през цялата си кариера Фалачи беше обект на атаки и тежки спорове. В един момент от живота си италианката се превръща в герой, независим от историите, които разказва, снимана и интервюирана от най-сериозните международни вестници, с очилата, цигарите, шапките и тежкия си характер.
Фалачи е родена във Флоренция през далечната 1929 г. От страна на майка си има испанска жилка – прабаба й е от Барселона. Баща й е италианец. Очевидно гените на родителите са сътворили един шедьовър с бурен темперамент. Тя обаче се чувства чиста италианка, от Флоренция. В чужбина, когато я питат на коя държава принадлежи, тя отговаря: Флоренция. Не: Италия. Защото не е едно и също нещо. Родителите й са войнстващи антифашисти. Баща й е член на Италианската социалистическа партия.
Въпреки че финансовото положение на семейството не е никак стабилно и малкото спестявания са инвестирани в закупуването на книги. Ориана Фалачи през целия си живот има голяма страст към тях. Обича да казва:
„Когато съм в стая без книги, сякаш съм в празна стая“
През годините Ориана закупува и много стари книги, превърнати в колекция, която дарява на Папският университет в Рим преди смъртта си.
След падането на фашизма през юли 1943 г., баща й влиза в Съпротивата и въвежда малката Ориана в тайните на партизанския живот. Със своя велосипед и бойното име „Емилия“, момичето заедно с баща си става свидетел на различни операции – снабдява с оръжия партизаните и им осигурява тайни вестници и съобщения. Придружава английските и американските затворници, избягали от италианските концлагери до съюзническите граници.
Големите класици в световната литературата, чиито книги Фалачи прочита и участието й в Съпротивата я формират като личност.
Въпреки участието си в Съпротивата, Фалачи не пропуска дори една година в училище, напротив – взима две за една, за да премине в класическа гимназия. Записва се медицинския факултет, а по-късно започва работа във флорентински вестник. Една от най- известните й статии е от 7 декември 1948 г., в която описва модните ревюта на Dior във Флоренция.
„Когато бях дете, на пет или шест години, дори не си представях работа, различна от професията писател. Винаги съм се чувствала като писател, винаги съм знаела, че съм писател и този импулс винаги ме е водил дори когато имаше проблеми с парите. У дома постоянно чувах: „Е! Писател, писател! Знаеш ли колко книги трябва да продаде писател, за да изкарва прехраната си? А знаеш ли колко време отнема писателят да бъде известен и да продаде книга?“
През 1951 г. една от статиите й е публикувана в седмичника L’Europeo, един от най-престижните на онова време. Текстът е озаглавен „Дори във Фиоле Бог има нужда от мъже“ и разказва историята на един комунист-католик, на когото са отказани тайнствата и чиито другари, облечени като свещеници, са организирали религиозно погребение.
През 50-те години, подобно на другите си колеги, тя се занимава с теми, свързани със забавление и мода. Интервюира чуждестранни актьори и големите имена в италианската кинорежисура: Фелини, Мастрояни, Тото, Анна Маняни. През 1954 г. заминава за Техеран и интервюира Сорая, съпругата на шаха, а след това в Съединените щати. Ражда се репортажът „Холивуд, видян през ключалка“.
Пише „Безполезният пол“ (1961 г.) – от доклад за състоянието на жените в Близкия Изток; „Пенелопа на война“, първият й роман, публикуван през 1962 г .; „Антипатите“ от 1963 г. Книгите са успешни в Италия и са преведени на няколко езика. Тогава Ориана Фалачи купува и голяма къща в Тоскана за родителите си и къща за себе си в Манхатън, Ню Йорк, където се мести през 1963 г.
1967 и 1968 г. са най-важните години за кариерата на Ориана Фалачи. Тя е единствената италианска журналистка изпратена на фронта във Виетнам. През 1975 г., пише за ежедневието в Сайгон, бомбените атентати, разпитите на затворниците, репресиите и какво ли още не. Нейната позиция е критична както към американските, така и към виетнамските войници.
Книгата „Нищо и така да бъде“ (1969) е родена от войната във Виетнам. През 1968 г. тя е в Мексико Сити в навечерието на Олимпиадата и е сериозно ранена от огнестрелно оръжие при смазването на студентски протест (първоначално смятат, че е мъртва, след което я прехвърлят в болницата от моргата).
Идва времето, когато Ориана стъпва категорично в обувките на политическата журналистика. Между 60-те и 70-те години тя разказа за бунта в Детройт след убийството на Мартин Лутър Кинг, за израело-палестинския конфликт, за диктатурите на Южна Америка, смъртта на Боб Кенеди.
Фалачи успява да интервюира личности, до които никой преди нея не е стигал: Зулфикар Али Бхуто в Пакистан, Хайле Селасие в Етиопия, Индира Ганди в Индия, Голда Меир, първият премиер на Израел, Реза Пахлави, предпоследният шах от Персия, Ясер Арафат, историческият палестински лидер, Хенри Кисинджър и много, много други.
Стилът, с който Ориана Фалачи провежда интервютата е невиждан. Мнозина го сравняват с истински разпит; въпросите винаги подготвени и изучени с най-малки подробности, записани, а след това написани и пренаписани няколко пъти, разглобени и след това отново сглобени. И в същото време звучащи ясно, директно и остро.
През 70-те години Ориана Фалачи публикува още две провокативни книги: „Писмо до едно неродено дете“ (1975 г.), точно по времето на обсъждането на закона за абортите в Италия и „Мъж“ (1979 г.). И двете разказват за двата й аборта и връзката й с Александрос Панагулис, известен като Алекос, един от лидерите на гръцката съпротива.
Алекос влиза в затвора през 1968 г. след неуспешен опит за покушение над Пападопулос. След освобождаването му, Ориана Фалачи го интервюира и се влюбва в него. През май 1976 г. Алекос загива в Атина при автомобилна катастрофа, причините за която остават неясни и до днес. Фалачи разследва дълго време убийството на любимия си, убедена че зад него се крие конспирация.
Следващата книга на Ориана Фалачи идва 11 години по-късно: „Иншалах“(1990 г.) Фалачи се завръща към военната тематика – гражданската война в Ливан, след атаките в Бейрут – но също така насочва фокуса си към ислямския фундаментализъм.
През 1992 г. Ориана Фалачи чува диагнозата – рак. И казва в интервю за RAI:
Ориана често нарича рака – „Пришълецът“, главно защото се страхува, че това ще й попречи да завърши последния си редакционен проект: голям исторически роман, разказващ историята на нейното семейство от 18-ти век до 19-ти век. Фалачи не успява да го довърши и той е публикуван след смъртта й през 2006 г. със заглавие „Шапка, пълна с череши“ (2008 г.).
Работата по семейния роман е прекъсната на 11 септември 2001 г. След нападението над кулите близнаци в Ню Йорк, Ориана Фалачи пише дълга статия, публикувана от „Кориере дела Сера“ озаглавена „Гневът и гордостта“, с която обвинява Запада и Европа, че не са имали достатъчно смелост към исляма.
Статията е остра и жестока. Очаквано след нея се появяват бурни реакции и ожесточени дебати. Но за Фалачи това е ударно завръщане към журналистическата и политическата дискусия и завръщане на сцената на легендарния й труден характер.
Този текст е определян и като расистки, и като изразяване на мислите на милиони хора.
Следващите три години Фалачи прекарва, аргументирайки позицията си, като публикува трилогията („Гняв и гордост“, „Силата на разума“, „Ориана Фалачи интервюира себе си – Апокалипсисът“)
През лятото на 2006 г., тежко болна, тя се връща във Флоренция, където напуска този свят. На надгробната й плоча пише: „Ориана Фалачи – писател“. Последното интервю, което тя дава на „Ню Йоркър“ през 2006 г. в дълга статия, озаглавена „Агитаторът“, италианката говори за живота си, отново атакува исляма, критикува и Берлускони, и Проди, и завършва с обобщение на дългата си кариера : „Отварям устата си. И казвам каквото искам.“
