Дрийм тийм: Раждането на една мечта

Книгата на Джак Маккълъм вече е преведена на български. И разкрива невероятни подробности от отношенията между звездите в един от най-великите отбори в историята на спорта за всички времена. Публикуваме ексклузивен откъс, предоставен ни от нашите партньори от издателство Premium Books.

Барселона, 1992 година

Знаех, че е лоша идея от самото начало. Кълна се. Но Дейвид Дюпри, моят приятел и колега от USA Today, продължаваше да настоява.

„Отразяваме „Дрийм тийма“ от самото начало – каза Дейвид. – Трябва да се снимаме с тях. Не е сложна работа, но е нещо, към което ще се връщаме през годините.“

Реклама

Да се снимаме с известни спортисти, бе последното, което смятах, че Дейвид ще предложи, но тогава времената бяха такива, че фразата „Дрийм тийм“ бе в устата на всички по света. Вече не говорехме просто за спортни личности. Ставаше въпрос за баскетболисти, милионери, които бяха пазени от хеликоптери в небето над Барселона.

Снайперисти седяха на покрива на хотела им, за да повалят всеки един потенциален убиец, който иска да влезе в историята. Обожатели се събираха пред залата само за да зърнат въпросните 12 американски играчи, които си проправяха стремглаво път към златния медал и баскетболната история.

„Ще говоря с Меджик“ – каза Карл Малоун, когато попитахме Пощальона за снимката. Карл, Дейвид и аз бяхме на вечеря в Барселона. Останалите в ресторанта ни зяпаха. Всъщност зяпаха Малоун. Направих тази резервация чрез мой приятел – все пак говорим за време, когато нямаше възможност да се провери в интернет кое заведение е най-подходящо, но изборът се оказа лош. Донесоха ни пъдпъдъчи яйца за предястие.

video

„Човече, не ям такива боклуци“ – каза Малоун, който бе селско момче от Луизиана и никога не се свенеше да напомни този факт.

„И аз не ям такова – протестирах от своя страна. – Приличам ли ти на човек, който харесва пъдпъдъчи яйца?“

„Не знам какво ядете вие, белите“ – отговори Малоун и намигна на Дюпри, който също е афроамериканец.

Когато приключихме вечерята, Карл ми обеща да провери ситуацията за снимката и да ни каже. „Ще изчистим нещата с Меджик. Той е капитанът“ – каза Малоун.

Нямаше по-голяма индикация, че този отбор се е превърнал в истинско семейство, от факта, че Карл прие безусловно Меджик като капитан. Малоун никога не е бил голям фен на Меджик, а само няколко месеца по-късно именно той открито щеше да постави въпроса дали на Джонсън е редно да му се разреши да играе в НБА, предвид това, че е носител на вируса на СПИН.

Дори тогава, по време на това незабравимо лятно преживяване, имаше моменти, в които Малоун открито се дразнеше на Меджик заради желанието му да е в центъра на вниманието. Скоти Пипън казваше: „Меджик винаги има нужда от микрофон“. Малоун и Скоти не бяха единствените.

Дните минаваха, а САЩ печелеха лесна победа след лесна победа. Барселона и целият свят продължаваха да гледат с широко отворени усти, а отборът с лекота демонстрираше огромното си превъзходство спрямо останалите. Не чухме нищо за снимката до половин час преди мача на „Дрийм тийма“ срещу Хърватия за златния медал на 8 август.

„Сега? – попитах Брайън Макинтайър, винаги подготвения директор за връзки с обществеността в НБА. – За бога, та те ще играят за златния медал!“ Но Брайън ни преведе с Дейвид зад лентата за членове на отбора, която водеше към най-известната съблекалня в света, докато „Дрийм тиймът“ се подготвяше да излезе на терена.

„Хайде, хайде да го направим. Да покажем на какво сме способни!“

Не можех да разпозная гласовете, но имаше много викове и пляскане. Казаното предполагаше, че на играчите на Хърватия им предстоеше да влязат в света на болката, както и стана. Изведнъж Меджик спря всичко и – дори сега съм втрещен, докато го пиша – привика мен и Дюпри, за да се снимаме с отбора.

Изражението на някои от играчите сякаш говореше: „Какво, за бога, правят тези тук?“. Имаше определено объркване, но отборът наистина спря подготовката си, Дюпри и аз се вмъкнахме на предния ред и фотографът на НБА Анди Бернстайн се приготви, за да направи сигурно най-скучната снимка в кариерата си.

Четено в момента:  Юрген Клоп и неговият начин

Започнахме да позираме – стомахът ми се сви, задушавах се и се молех този момент скоро да приключи. Чух глас зад мен, който няма как да бъде сбъркан.

„Хей, Джак! След това сигурно ще ни сразиш с някоя статия, нали?“ – изсмя се Лари Бърд.

Ако възприемете метафорично глагола, който Бърд използва в изречението си, ще си дадете ясна представа, че това бе елитна група воини, подобна на спартанска армия. Като членове на „Дрийм тийм“, всеки от тях бе приел покана, за да стане първият играч от НБА, който участва на олимпийски игри. Те разбираха, че са част от нещо наистина специално.

От самия момент, в който се събраха за тренировка в Сан Диего на 21 юни 1992 година, те заеха централна роля в невиждан спектакъл и публиката започна да ги обожава от първия миг, както, разбира се, и журналистите. Най-лесно е да се опишат като рокзвезди, което не искам да правя, макар че всъщност току-що го сторих. Те бяха като Джагър, който се показва от открита лимузина, като принцеса Даяна, която се усмихва на концерт на Елтън Джон, или Лиз Тейлър, пращаща въздушна целувка на Майкъл Джаксън на благотворителен концерт.

В момента, когато техният самолет кацна в Барселона, хиляди вече чакаха на летището само за да видят как гумите му докосват пистата на летище „Ел Прат“. Те знаеха, че са на поход към безсмъртието – не просто бележка от спортната история, а цяла глава.

Мръсната тайна на журналистиката (може би не е и такава тайна) е, че репортерът е толкова добър, колкото е събитието, за което пише. А мен ме спуснаха с парашут в огромно творческо поле, в което само наистина голям некадърник може да се издъни. Под ръководството на Мълвой „Спортс Илюстрейтед“ се превърна във водеща медия – пишехме за победители и слагахме такива на корицата. В годините преди Барселона съм написал неизброимо много материали за тези мъже, които, както сами разбрахме по онова време, създаваха нова, златна ера за баскетбола.

През годините съм бил обвиняван от читатели и приятели, че тенденциозно фаворизирам Джордан и „Чикаго“, Бърд и „Бостън“, както и Меджик и „Лейкърс“. (Години по-късно, вече като генерален мениджър на „Индиана“, Бърд обичайно ме поздравяваше със „Сразил ли си Меджик в последните дни?“. Да, явно Лари обичаше да използва този глагол). Смятам обаче, се вършех адекватна работа в отразяването на тези личности, лавирайки между критиките и хвалебствията.

За да съм честен, имало е истории, които съм писал в края на 80-те и началото на 90-те, които са ядосвали дори Джордан, Баркли, Дрекслер и Юинг, но една част от нещата, които направиха тези времена наистина златна ера и от погледа на журналистите, бе, че тези момчета знаеха как да спазват дистанция между спортиста и журналиста. И че не е престъпление спрямо човечеството, когато някой напише нещо лошо за тях. Както и че журналистът не трябва да бъде бъркан с биограф на светци, дори и те самите да не знаят какво точно означава това.

„Това е като система от сметки и баланси“ – описа някой наскоро отношенията между спортистите и пресата. Този някой бе Майкъл Джордан.

Чувствам се благословен, че имах възможността да съм част от тази ера и се извинявам предварително, че се представям като малка част от тази история. „Не може да промениш нещата. Ти бе част от тях“ – каза ми един издател. Бях като участник от младшата лига, много, много малко известен сред тези невероятни имена.

Твърдя, че дори имам нещо общо с изригването на феномена „Дрийм тийм“. През февруари 1991 година, много след съобщението, че професионалисти ще бъдат допуснати до Олимпийските игри и когато играчите открито коментираха тази тема, написах в „Спортс Илюстрейтед“ водещ материал с прогноза за това кои имена могат да влязат като основна петица – Джордан, Меджик, Юинг, Баркли и Малоун.

Мислех, че това са петимата най-добри баскетболисти по онова време. Не бих поставил 35-годишния Бърд в тази компания не защото не бе избиран в Мача на звездите от 1988-а насам или не можеше да играе на високо ниво, а защото открито говореше за проблемите си с гърба и че това едва ли ще му позволи да участва в Барселона. Тогава повярвах на думите му.

Четено в момента:  Как Уолт създаде Мики

Събрахме тези петимата за снимка на Мача на звездите през 1991 година в Шарлът, която се уточняваше няколко месеца предварително с играчите, агентите им и Лигата. Бях наистина трън в задника на тези момчета и когато Меджик влезе в стаята, за да направим снимката, ме изгледа и каза: „Добре, сега щастлив ли си?“.

Ако бях по-внимателен, още тогава щях да разбера в какво ще се превърне този олимпийски отбор на САЩ. Въпреки че тази снимка бе направена в обезопасена зала, хиляди се бяха събрали отпред само за да могат да зърнат тези играчи. Бутаха вратата и търсеха заден вход за залата, надявайки се, че ще успеят да видят героите си. Очевидно бе, че отвъд личната слава на всеки един от тях събирането им на едно място превръщаше това в събитие от огромно значение. (В Барселона този феномен се мултиплицира невероятно). Но всичко, което си мислех по онова време, бе: „Е, това ще е интересно“.

Уводът на статията ми в списанието няколко седмици по-късно бе: „Това е мечта в червено, бяло и синьо. Петимата баскетболисти, които изгряха на корицата ни, ще се съберат заедно, решени да възстановят американското баскетболно достойнство на Олимпийските игри в Барселона през 1992 година. Какъв е шансът тази мечта да стане реалност? Не е малък. Не е никак малък“.

Снимката на корицата бе със заглавие „Дрийм тийм“, точно до логото на „Спортс Илюстрейтед“.

Ето тогава се появи за първи път името Дрийм тийм.

Години по-късно получих възхвали, че съм измислил това магическо име, но винаги съм опитвал да изясня нещата: да, използвах думата „мечта“ два пъти, но редактор събра „мечта“ и „отбор“ ведно на корицата. Опитах се да разбера кой точно го е направил, но така и не стана ясно. Заглавията на корицата на „Спортс Илюстрейтед“ се пишеха по демократичен начин, от различни предложения. Имаше множество опции пред нас – „Златната мечта!“, „Червено, бяло и синьо – готови!“, „Внимание, свят!“.

Но избраха „Дрийм тийм“ и така си и остана. До ден днешен Баркли вярва, че е бил един от първите петима, които са били избрани от организационния комитет, защото бе на корицата. (Повярвайте ми, не беше сред първите петима). „Веднъж на много дълго време нещата просто се нареждат така, както ти се иска – каза Рик Уелц, който след време стана президент и директор на „Голдън Стейт Уориърс“, но по онова време бе маркетингов гений в НБА. – След тази корица идеята за „Дрийм тийм“ наистина се превърна в култ.“

Гордея се с две неща в кариерата си: моя идея бе рубриката „Знаците на Апокалипсиса“, която все още е част от съдържанието на „Спортс Илюстрейтед“, а второто е, че имам нещо общо с фразата „Дрийм тийм“. Комисарят на НБА Дейвид Стърн ми каза наскоро: „Фактът, че всичко се напасна толкова добре, бе наистина уникална случайност. Ние дори не го бяхме кръстили. Може би Господ ни забрани тогава, за да го направиш ти“.

В офиса ми у дома имам няколко снимки от годините ми на отразяване на НБА. Снимката с Дюпри и членовете на „Дрийм тийм“ е закачена на едно табло. Тя почти не се вижда, дори е дребна на фона на останалите, които са около нея, така и не я увеличих.

Може веднага да познаете, че снимката е набързо претупана, всеки позира за секунда-две с мисъл за прекъснатите си занимания. Крисчън Лейтнър е погледнал в друга посока, дори не си е направил труда да гледа към фотографа, Джон Стоктън не е на кадъра, предполагам, защото е продължил с подготовката си. Аз съм на предния ред и донякъде скривам лицето на Бърд.

Реклама

Сякаш всичко е така заради коментара му, направен секунди по-рано.


Снимки: Олимпийски комитет САЩ

Книгата „Дрийм тийм“ на Джак Маккълъм може да поръчате тук

Беше ли ви интересно?

Оценете тази история

Рейтинг / 5. Гласували

Вашата оценка е важна за нас.

След като харесвате нашите истории...

Последвайте ни в социалните мрежи!