Завещанието на Федерер
Когато Федерер се появи на тенис сцената, тя не беше много дружелюбно място.
Висотите, които достигна Роджър Федерер в своята над 20-годишна професионална кариера, както и множеството рекорди, които записа на свое име, го правят основен кандидат за почетното звание „Най-велик тенисист в историята“ или дори „Най-голям спортист за всички времена“. Но за да се твърди това със сигурност, трябва да почакаме швейцарецът да сложи край на състезателната си дейност или да осъзнаем колко много е направил. За това определено ще помогне и биографията му, която вече е преведена на български език. Публикуваме ексклузивен откъс, благодарение на нашите партньори от PremiumBooks.
Когато Федерер се появи на тенис сцената, тя не беше много дружелюбно място. Колкото по-интернационални и оспорвани ставаха състезанията и колкото повече пари можеха да се спечелят, толкова по-груба ставаше атмосферата. През 70-те и 80-те години джентълменският някога спорт се превърна в джунгла, където етикетът не важеше, а коректността в състезателната конкуренция се смяташе за егоцентризъм. Често се споменаваше за сцени и разправии, свързани с разпределението на наградния фонд. „Take the money and run“, гласеше неписаното мото – вземи, каквото можеш. И не връщай нищо, даже ако можеш, добави още.
На сцената се появиха лошите момчета – Илие Настасе, Джими Конърс и Джон Макенроу. На дневен ред дойдоха скандалите. Конърс, който повече от десетилетие беше на и около върха, имаше манталитет на уличен боец и влияеше на всички. Воден от амбициозната си майка, левичарят гледаше на играчите от отсрещната страна на мрежата като на врагове, които искат „да откраднат маслото от хляба му“.
Бьорн Борг пък беше капризният бог, чиято кариера профуча бързо и стремително като ураган и не му остана време да се занимава с нищо друго, освен със собствените си проблеми. На 26 години, след няколко поражения от Джон Макенроу, изгуби желание и се оттегли. (Години по-късно направи забележително, но не много успешно завръщане). Джон Макенроу пък беше нюйоркският бунтар с гореща ирландска кръв, който смяташе, че целият тенис свят – и най-вече съдиите – заговорничат срещу него.
Уважението към съперника по онова време беше сведено до минимум, а цялостната обстановка беше обтегната и враждебна. Конърс и Макенроу се стремяха да притискат и обезличават съперника си, да сплашват съдиите – тогава играчите не можеха да се защитят с видеоповторение. Двамата се държаха враждебно и помежду си, на купа „Дейвис“ в Швеция през 1984 г. не си говориха през цялото време и накрая се стигна до разправии.
Единни бяха само в омразата си срещу първия шампион в професионалната ера от Източния блок, Иван Лендъл. „Иван Грозни“ играеше като машина и в началото на кариерата си почти нямаше харизма, което, заедно с произхода му, го правеше аутсайдер. Бекер, както по-рано и Борг, се занимаваше предимно със себе си, особено след като стана най-младият победител на „Уимбълдън“ и хвърли Германия в невиждана тенис еуфория.
Сампрас, подобно на Едберг, по принцип беше твърде плах за световна звезда и двамата не обичаха особено да бъдат на преден план и не можеха (или не искаха) да бъдат лидери. На австралийците Пат Кеш и Патрик Рафтър им липсваха необходимите успехи, а след най-добрата си година, през която спечели три турнира от Големия шлем, Матс Виландер изпадна в депресия, която се усили след смъртта на баща му. Агаси се превърна за Сампрас в съперник, когото той превъзхождаше, но все по-често се осмеляваше да го провокира и атакува, като например с изказването, че Сампрас изглеждал сякаш току-що е паднал от някое дърво.
Още като тийнейджър Федерер има друга нагласа към своя спорт. За него противниците не са съперници, които да мрази, а колеги и спътници, които имат една и съща цел – да упражняват този пленителен спорт възможно най-съвършено. Той се фокусира върху топката, не върху съперника. Добре възпитан и миролюбиво настроен, още от тийнейджър е верен на лайтмотива: „It’s nice to be important, but it’s more important to be nice“. (Хубаво е да си важен, но още по-важно е да си мил. – Бел. пр.), който никак не подхожда на тенисист, борещ се с конкуренцията всеки ден. За него това не е клише, а мото, което се опитва да спазва в живота си, и то доста успешно.
Когато ученическите години остават зад гърба му и постига по-значителни успехи, отколкото е сънувал, пред него изниква въпросът как може да използва новото си положение, за да бъде по-полезен на спорта или в други области. Никак не е случайно, че основава фондацията си в края на 2003-та, малко след като печели първата си титла от Големия шлем.
Федерер приема за лична мисия да бъде представител на тениса, както и лидер, който иска да използва своето нарастващо влияние и известност, за да може този спорт да стане по-силен, по-популярен и по-уважаван. Това му се удава със същата лекота, с която постига успехите си през годините и дори му остава енергия и ентусиазъм да дава още и още на тениса – толкова много, колкото никой не очаква от него.
Любовта му към този спорт възпитава у него огромна съзнателна отговорност, той изглежда като пазител на наследството, което предишните поколения оставят след себе си. Пред Inside Tennis той казва веднъж: „Често поглеждам назад и съм много благодарен на играчите, които отъпкаха пътя, на Род Лейвър и на всички други. Знам, че много хора са вложили изключително много работа, за да бъде играта такава, каквато е днес. Аз съм модерната версия на тези играчи и често се замислям за бъдещето на този спорт, накъде трябва да върви. Понеже играя от доста време, мисля, че съм мост за това, което идва“.
С тази си нагласа Федерер бързо се превръща в един от най-важните посланици на своя спорт. „Често ме питат дали той е най-добрият, когото сме имали досега – каза Никола Ардзани от маркетинговия отдел на АТР. – Много е лесно да се работи с него, защото отлично разбира каква е неговата отговорност. На всичко, което прави, той се отдава напълно и изцяло. Не се заема с нещо само защото така трябва, а иска да знае точно защо се прави, кой ще има полза от това, защо за този или за онзи турнир е важно да се постъпи така или пък как да се работи с медиите. Във всичко, което прави, е напълно ангажиран.“
„Ентусиазмът му в този спорт е невероятен – установил е отдавна Ив Алегро, един от най-добрите му приятели. – Това дава на тениса неповторим шанс, и то по целия свят.“ Същото е забелязал и Джон Макенроу: „Роджър се грижи за тениса. Той прегръща отговорността, която има като № 1“. Но Макенроу не успява да се въздържи от остра нападка към женския тенис: „Ако погледнем жените, всички те все още се грижат само за себе си“. Всъщност това би могло да се твърди и за много мъже.
Когато Адолф Оги, швейцарският специален съветник на ООН, го моли за сътрудничество по повод на „Международната година на спорта и възпитанието“, Федерер веднага приема. На 5 ноември 2004 г. заедно с Оги и Генералния секретар на ООН Кофи Анан Федерер обявява тази инициатива. Събитието се състоя в седалището но ООН в Ню Йорк. Почти година по-късно в „Двореца на нациите“ в Женева той прочете предварителен доклад за събитието. И тази задача изпълни с пълна отдаденост.
„Напълно съм убеден, че спортът може да помогне да бъдат победени предразсъдъците и да се построи мост между различните култури и нациите. Ако за това мога да дам своя скромен принос, ще го направя – обосновава ангажимента си Федерер. – Да помагам на другите в качеството си на посланик на спорта, е много благородна мисия.“
Марк Майлс, директор на АТР в продължение на 16 години, не може да повярва на очите си, когато след US Open 2004 Федерер и приятелката му Мирка организират по своя инициатива ден за медиите в Хонконг. Те искат да задоволят огромното любопитство към неговата личност и същевременно да насърчат азиатското раздвижване в тениса.
Организаторите на финала на сезона в Шанхай също се радват на готовността за помощ от страна на Федерер. Те го са помолили да открие тяхната нова зала. Той не само отива в Китай след един турнир в Бангкок през 2005-а, но и остава там цял ден, дава интервю след интервю, играе с гостите на Централния корт и прекарва доста време с организатори, членове на правителството, медии и фенове. След вечерята посещава дори готвача.
По този повод заявява: „За мен не е задължение, но съм много горд, когато мога да подпомогна тениса или спорта въобще. Надявам се, че следващият № 1 ще прави същото“.
През годините Федерер достига лимита си като политик в тениса и признава, че вече не може да обединява всички интереси, независимо от това, че някои хора бяха готови на компромиси. В края на кариерата си е безсилен свидетел на все по-голямата пропаст между Асоциацията на тенисистите професионалисти (АТР) и Международната тенис федерация (ITF), която през 2018-а тотално преобразява купа „Дейвис“, подтикната от партньорство за милиарди с испанския футболист Жерар Пике и неговата компания „Космос“.
Федерер винаги е бил скептичен към Международната федерация и нейната златна кокошка купа „Дейвис“, затова се дистанцира от състезанието. Той намира остарелите методи и липсата на гъвкавост на функционерите за проява на твърдоглавие спрямо играчите. „Щеше да бъде страхотно, ако всички можеха да се разберат помежду си и заедно да преценят кое е най-доброто за тениса. Купа „Дейвис“, „Лейвър къп“, АТР, WTA“ – каза той през 2018 г. в Мелбърн. Мениджърът му Тони Годсик отива дори по-далече: „Конкуренцията с другите спортове е голяма, а ние сами се канибализираме, както се случва от години“.
Когато Годсик и Федерер създават „Лейвър къп“, новото състезание, в което отборът на Европа щеше да срещне Отборът на останалия свят, те лично се срещат с много играчи и не са изненадани, когато получават доста откази. Все пак имат подкрепата на федерациите на Австралия и САЩ, както и тази на много от топ състезателите и не на последно място – на някои могъщи спонсори и дарители.
Като политик в тениса Федерер принципно е човек на АТР, по-малко на Комитета на Големия шлем и въобще не – на ITF. Не е също и на WTA, женската асоциация, за разлика от Анди Мъри, който все по-често на висок глас се застъпва за жените. Всъщност и те имат полза от усилията на АТР да увеличи наградния фонд на турнирите от Големия шлем. Не е особено близък и с американката Били Джийн Кинг, водеща фигура в борбата за правата на жените в тениса. Веднъж наблюдавах как Кинг дълго го чака на тренировъчната база на „Уимбълдън“ и искаше да говори с него, когато той приближи. Изненадващо обаче той не се спря, продължи пътя си и отказа да позира за селфи с нея. Каза само: „На нашата възраст не бива вече да си правим селфита“.
Дали „Лейвър къп“ ще стане част от наследството на Федерер и неговата успешна история, времето ще покаже. Към неговото завещание се числят издигането на мъжкия тенис на едно ново ниво, ролята му на обединяваща фигура, както и това, че създаде атмосфера на респект и чувство на взаимна принадлежност към тениса. Чрез своята човещина, неподправеност и популярност успя да създаде нови кръгове от почитатели на тази игра – като например много хора от по-старите поколения, които дотогава нямаха достъп до този спорт. Говоря за това от опит, защото моите родители искат все повече да говорят с мен за тенис, а причината да се интересуват е Федерер. Скоро научих за една 95-годишна самотна госпожа, която гледала тенис мачове до късно през нощта, дори и такива без Федерер.
Към завещанието му спада и новото определение, което той дава за това колко дълго може да се задържи на върха един играч, ако внимателно планира всичко и тренира усилено. През 2017-а казва: „За да огледаш добре общата картина, трябва малко да се отдръпнеш, за да се завърнеш още по-силен. Аз правих това през цялата си кариера. Не точно шест месеца, но два, три пъти за година. Това много ми помогна, затова днес съм още тук, мотивиран и радостен да играя тенис“.
Друга заслуга на Федерер е, че прави завой към миналото и успява да покаже историята на тениса в нова светлина. Заветът му обаче преди всичко са незабравимите моменти, емоции и спомени, които оставя в съзнанието на хората; вдъхновението, което неговата личност е за мнозина; мечтите, които събужда, най-вече у младото поколение. Неговото може би най-голямо завещание в спорта е това, че показа как една световна звезда може да бъде здраво стъпила на земята и да запази своята естественост, дружелюбност, скромност и човечност.