Игор Марковски, Мен и Те
„Писмо до бъдещето“ от Игор Марковски, който постепенно иска да промени музикалния ни вкус. Към по-добро.
Напоследък събирам автори на хубави стихове, хора, които мислят с ноти, музиканти свирещи на различни инструменти и певци докоснати от Бога. Правим макет на душата на песента, градим този паметник и понякога той се превръща в птица, друг път в риба, трети път във въздишка… Интересно е да гледаш сътворението…
Животът ми върви бавно, но славно, към онзи път дето води към Храма.
То друго и не остана.
Пътят – то е ясно – от тези новите е – асфалтиран и за него трябва да имаш нарочен документ.
А отстрани – дървета, храсти, блата, езера, реки, някоя и друга сергия, циркът опънал своята шатра, по-натам цял събор дори, има и едно летище…
Вечер светулки светят в мрака.
Сутрин чуваш как трака влак, щъркели прелитат, по пладне се чува песен от някоя клисура.
…..
Иначе е тихо.
…..
Територията. Държавата. Отечеството.
Вече всичко е фалшиво.
Абсолютно менте!
Управляващите и те. Най-вече.
Народът носи дрехи менте. Произвежда ги. Гордее се с тях дори.
Храната – също. Хлябът черен впрочем бял е той. Оцветен.
Доматите – пластмасови.
Яйцата с печати.
Дипломите. Музиката. Новините.
и те….
Едно време на книжните пари пишеше, че са обезпечени с всички активи и злато на банката.
Ама банките и те менте…
Чувства. Болки. Лекарства. Доктори разни. Учители даже.
Менте!
Всичко е в Мен. И Те!
На кого да вярвам? Защо?
Дори лъжите вече са менте…
Някой пеел фалшиво. Дрън-дрън. И той е менте, значи е истински дарбата негова…
Устните, Веждите, Гърдите.
Менте!
А, простете, това не било жена…
Тюх!
Мен и Те!
Изчезнаха огледалата в таз страна. Кой да се оглежда, а и за какво? Няма отражения вече.
Вече всичко е менте….
Моят дядо общуваше често с професор Христо Вакарелски – виден български етнограф и фолклорист – вероятно заради пребиваването му в Скопие в Народния музей като негов директор (1941-1944). Веднъж намерих една негова книга – “Понятия и представи за смъртта и душата. Сравнително фолклорно проучване” (1939). Такива книги вече не ги препечатват и издават. Те са някъде там в миналото…
Та проф. Христо Вакарелски казва, че Менте (от менш, „малко“) е горна дреха без ръкави и с богата украса от гайтани, част от народната носия в някои краища на България. Носи се и от мъжете, и от жените. В този ХХI век нацията е облечена в Менте – горната дреха. Под нея – нищо! Пата-кюта!
Напоследък събирам автори на хубави стихове, хора, които мислят с ноти, музиканти свирещи на различни инструменти и певци докоснати от Бога. Правим макет на душата на песента, градим този паметник и понякога той се превръща в птица, друг път в риба, трети път във въздишка… Интересно е да гледаш сътворението…
Последната ни песен е “Липсваш ми”. Написана преди години от Димитър Вълчев – изначало като текст, а после и като музика. Красимир Гюлмезов я аранжира, добави три китари – едната в левия канал, другата в десния, а в средата сложи трета китара. Плюс незабележим акордеон и още няколко инструмента. Любо Киров я изпя през лятото в една гореща августовска вечер. Песента отлежаваше и чакаше да узрее. Търсих подходящ сюжет, за да я направим на филм.
Категорично отхвърлям онези клипове за песни в които даден изпълнител си отваря устата, докато сменя 10-20 тоалета и някакъв вентилатор му развява косата (когато я има) или ризата.
Една моя близка позната – лекар по професия – пенсионирана, но ходеща да дава дежурства в клиника ми разказа потресаваща история – В клиниката приели жена след катастрофа в кома. Всеки ден при нея идвал съпругът и, всеки ден донасял цвете, всеки ден сядал до нея, отварял книга със стихове и тихо прочитал по едно стихотворение.
После изваждал малка тон-колона и през телефона ѝ пускал класически произведения. След 4 месеца тя се събудила. В ръцете на старшата сестра. И когато при нея дошла моята позната тя попитала шепнешком – Той къде е?
За мен това е силата на любовта. Това е душата, истината, болката и обичта!
И така се роди онзи филм на песента “Липсваш ми”.
Този сюжет се е повтарял през вековете. Гледали сме го по филмите. Понякога от кома не се излиза. А друг път страдаш и нищо не можеш да направиш. Но имаш три неща, които няма как да промениш – времето, душата и обичта.
През цялото време си мислех за “Криле на желанието/Небето над Берлин” – един гениален филм на Вим Вендерс.
Вим Вендерс дойде в София – бяха му връчили наградата на столицата и той дойде на специално посещение. Беше на гости във Втора английска гимназия. Изчаках го – не исках автограф – исках да видя и да пипна ръцете му – бяха меки, топли и все едно пипаш средата на горещ хляб, който сега са извадили от фурната…
Хлябът от ръцете ни се ражда…
Послеслов:
ДУШАТА
“Невъзможно е да се намерят следи от земния произход на душите. В душите няма нищо съставно, нищо, което би могло да се появи или да се образува на земята; няма дори нищо сродно с водата, въздуха или огъня. Наистина, нито във водата, нито във въздуха, нито в огъня има нещо, което да притежава способността да помни, разбира, мисли, да задържа миналото, да заглежда в бъдещето и да постига, осмисля настоящето.
Всичко това е свойствено само на духовните същества, т. е. на боговете, и вие никога не ще бъдете в състояние да посочите, че това има друг произход освен божествен. И затова всяко същество, щом усеща, мисли, живее, действа, трябва да има небесен и божествен произход, и затова трябва да е вечно. Не можем да си представим Бог другояче освен като дух, свободен от примеси на каквото и да било тленно.
Такъв също е и човешкият дух.”
ЦИЦЕРОН, Марк Тулий (106 – 43 пр. Хр.)
Илюстрация:
„Витрувиански човек“ е известна скица, придружена с бележки от Леонардо да Винчи, нарисувана около 1490 г. в един от неговите дневници. Картината изобразява гола мъжка фигура в две насложени едно върху друго положения с разперени ръце и крака, едновременно вписани в кръг и квадрат.
Картината и текстът често са наричани Закон за пропорциите (Canon of Proportions) и по-рядко Човешки пропорции. Картината е изложена в Gallerie dell’ Accademia във Венеция, Италия.
