Върховете на Виктор

Тази история е от и за едно момче, което може би не осъзнава, че разказването му се отдава не по – малко от оцеляваето в планината. Той е Виктор Варошкин. На 30 години.

Животът му е филм, който пише сам сценария си. Сюжетът винаги се върти около това да е трудно до невъзможност. За да има как да продължи. Там в планината, където не е за всеки. В това е убеден Виктор, който е първият лицензиран спасител при полети с хеликоптер, тренира спортно катерене, инструктор е по алпинизъм. Изкачил един от най – трудните върхове в света – Серо Торе. Но нищо от това не го кара да се чувства безсмъртен. Напротив, в дни, в които инцидентите в планината стават все повече, Виктор има да ни каже нещо.

ПЛАНИНАТА КАТО ОФИС

Според мен хората са много склонни да идеализират, да романтизират планината и всичко свързано с нея. Аз мисля, че всичко, което може да получи човек в планината, може да го получи навсякъде другаде. И по- скоро всичко, което човек си мисли, че получава от планината, по – скоро го получава от себе си за себе си. Просто планината му дава този повод. Не мисля, че има нещо особено специално. Минусът на цялата тази работа, е че отакто се занимавам професионално с това като планински водач и ежедневно имам престой в планината, до голяма степен я превръщам в някакъв обичаен декор. И е все по – трудно да усещаш някаква емоционална връзка с нея.

Въпреки, че ежедневно ставам свидетел на изгреви и залези, които хората мечтаят да уловят и им се случват много рядко, при мен са ежедневие. Но точно в това се корени минуса. Много хора си мислят, че е голяма благословия всеки ден да си подложен на красота, на изящество, на простор. Обаче всъщност това е по- скоро ограбва, отколкото дава.

ТРУДНАТА ЛЮБОВ С ПЛАНИНАТА – ПЕТ ГОДИНИ СПАСИТЕЛ. ВЕДНЪЖ – СПАСЯВАН

Пет години работех в една частна авиокомпания, която се опитваше да развие хеликоптероспасяване, имахме два хеликоптера, с които реагирахме на инциденти в планината. Това продължи до 2018 – та. След това компанията разпродаде хеликоптерите и аз спрях да работя като въздушен спасител. И през януари 2020 – та падхах, докато катерех водопада Скакавица. Беше замръзнал.

Докато го катерех паднах, счупих си бедрото на три места, и беше уникална случайност, че по това време протичаше купата по спускане за жени в Банско. Това е кръг от световната купа. И понеже ние вече бяхме разпродали нашите хеликоптери, бяха наели хеликоптери от Словакия. По една случайност   с тези хеликоптери от Словакия, които охраняваха купата, беше и екипажът, който пет години по – рано обучи и мен в тази дейност. Ние като екипаж в България бяхме обучавани във високите татри в Словакия. И имах огромен късмет да си счупя бедрото един час след като беше свършила купата за деня, тоест те можеха да излетят и да реагират.

Излетяха от Банско и буквално за половин час бяха в Рила. И ме спасиха. Закараха ме в “Света Ана”. Без тях щеше да протече една ужасно болезнена, дълга наземна операция. Най – вероятно щеше да е 12 – 15 часа. Просто имах огромен късмет.

ЗА СПАСЕНИЕТО В СЕКУНДИ

Първото е хипотермията. Зависи какво точно ти се е случило. В моята ситуация това, което щеше да се случи като преки последствия, ако не беше хеликоптера, най – вероятно щах да развия форма на хипотермия, примерно. Някаква лека до средна, докато дойдат наземните спасители. Другият риск беше, че бедрената кост беше счупена на три места. При пренасяне с наземен транспорт в планината – това се случва с шейни, с носилки, много е трудно. И най – вероятно от вибрациите и от самото местене имаше огромна вероятност бедрото ми да се размести и да засегне феморална артерия, което означава смърт в рамките на три минути.

Не беше ясно какъв щеше да бъде развоя, но определено имаше шанс това да се случи. Така че имах огромен късмет. Щеше и да се стъмни със сигурност, защото вече беше късен следобед, януари месец денят е много къс. По тъмно щяха да ме свалят. Самите спасители щяха да поемат риск. Защото то не е нито лесно, нито безопасно начинание да сваляш пострадал в планината през зимата. Много хора спечелиха от това, че по някаква велика случайност имаше словашки хеликоптери наблизо.

ХЕЛИКОПТЕРИТЕ СА НЕЗАМЕНИМИ

Направо не може да се сравни. Извършил съм доста операции в Рила, в Пирин, в Стара планина, няма връзка между наземна и въздушна операция. За справка от летище София до връх Мальовица хеликоптера стига между 12 и 15 минути, а ако има наземна операция от връх Мальовица до София, това означава десетки часове спускане по земя. Първо да се свали човека от планинаната до най – близкото място, от където може да го вземе линейка. И до София са час и половина с линейка. Така че в единия случай говорим за операци, която е 30 – 40 минути от момента на обаждането. В другия случай говорим за операция, която протича между 15 и 20 часа, може би.

А има места в алпийския терен и в нашите планини, където може да продължи и 40 часа. И то е свързано с много големи рискове за много хора.

ДА ИЗЛЕТИШ И ОТ СТАДИОНА

Аз съм от Самоков и там си почивах. Беше неделя, вдигнаха във въздъха хеликоптера по спешност, за случай в Мальовица и аз бях наблизо. Това беше най – лесният начин да се намериме – на стадиона. Взеха ме оттам, да. Беше голям цирк, защото една възрастна жена беше пазач на входа. Попитах я дали може да ме пусне на стадиона, защото ей сега ще мине да ме вземе хеликоптер и тя изобщо не ми повярва. Изгони ме. И аз чаках наблизо.

В един момент хеликоптера започна да кръжи и да се чуди къде съм. И тя, когато го видя ме пусна. На стадиона имаше дечица, които тренираха и се разбягаха на всички посоки. А хеликоптера си кацна.

За съжаление операцията не беше успешна. Ставаше въпрос за баща и дъщеря. Бяха тръгнали по върховото било на Мальовица и бащата беше паднал 250 – 300 метра в един скален улей. Беше починал на място, а дъшеря му беше до него. И просто извадихме тялото.

ПЛАНИНАТА И СМЪРТТА

Много пъти и се е случвало в интерес на истината. Няколко пъти съм бил сериозно близо до смъртта. Дотолкова, че не съм вярвал, че ще изляза жив от цялата работа. Случвало се е в Андите, в Алпите, българските планини. Навсякъде общо взето.

В Алпте, това беше последната случка няколко дни преди да си счупя крака, между другото. Катерихме северната стена на поклонниците, това е един връх в масива на Мон Блан. Има 700 метрова гранитна стена отвесна и беше зиммно изкачване – януари. И просто на слизане ни хвана буря, ама такава буря, че просто не можеш да видиш на 50 сантиметра пред лицето си. А трябва да слизаш по отвесна стена с въжета. Започна и да се сипе сняг. Нещо като лавини.

Обикновения човек в тази ситуация ще умре, не защото ще се предаде, а защото ще му липсват технически умения, да излезе от ситуацията. Но не мисля, че хората лесно се предават. Истината, е че когато наистин ножът опре до кокала, се събуждат определени животински инстинкти, които те карат да се движиш, а и ти няма какво друго да направиш.

В тази ситуация всичко, което можеш да направиш е да се опиташ да оцелееш. Не мисля, че има ситуация, в която ще вдигнеш ръце и ще чакаш да смъртта, Не се случва в реалния живот това нещо. Освен, ако не нещо толкова стряскащо, че да изпаднеш в ступор. Наблюдавал съм такива хора покрай водаческата ми професия. Два три пъти съм имал клиенти, които са изпадали в абсолютен ступор. И то не, защото кой знае какво се случва, а донякъде изпадат в паника и не могат да продължат. Но това е много рядко.

ИЗКУСТВИТО ДА ОЦЕЛЯВАШ

Способността да правиш избори бързо. Да не се колебаеш. Истината, е че в такава ситуация съзнанието просто не изстива и съм изключително математически настроен. Правя това, което ще ми донесе най – голям шанс за оцеляване. И другото нещо, което ми е помогнало в трудна ситуация е да мисля стъпка по стъпка. Да не се опитвам да умозра целия продължителен процес по оцеляването, а по – скоро да мисля: “Сега какво трябва да направя?”.

И така докато слизахме по гранитната стена започна изключително силен вятър. Падат около нас едни мудни малки лавини. Дебита им не е достаъчен, за да те изскубне от стената, но те парализира. Това нещо минава през теб  – постоянен дебит от сняг, който се изсипва върху главата ти, който те лишава от всякаква видимост.  Натиска те постоянно надолу. Натиска те върху въжето. Зарива клиновете под тебе, скалния релеф, всичко, което ти е необходимо да слизаш надолу по стената, това нещо го затрупва.

Ниските температури, виелицата, трудно е да се опише. Просто става все едно те потапят в кофичка кисело мляко. Така се усещаш. Всичките ти сетива са заличени. Нито можеш да виждаш, нито можеш да чуваш нещо, защото вятърът ти свисти. Става ти доста студено, мръзнат крайници. Общо взето сетивата ти едно по едно отпадат. И продължаваш. Какво да правиш?

ОПИТЪТ НЕ СЕ ЗАМЕСТВА С ПОЛОЖИТЕЛНА НАГЛАСА

Има едно популярно схващане, че човек трябва да влиза позитивно настроен в планината и да смята, че всичко ще бъде наред. Аз не съм съвсем съгласен с това. Според мен е много по – важно човек в част от съзнанието си дабъде трезвомислещ. И по – скоро с идеята какво би направил, ако нещо се обърка.

Винаги да има едно на ум: “В тази ситуация знам ли как да изляза, дали няма да измръзна докато дойдат спасителите?”. Като в шаха – да се мисли два хода напред. Да не се стои прекалено уверено в тази ментална нагласа, че всичко ще бъде наред и че това не се случва на мен.

ПЛАНИНАТА КАТО ОГЛЕДАЛО

Хубавата страна на планината, е че мен лично ме научи да се питам за истинските ми подбуди. Защо съм там? Да се питам за чистотата на намерението си, защото дълго време докато съм бил активен алпинист, егото ме е движило. Да доказвам на себе си и на другите къде мога да се кача и какво мога да постигна. И постепенно съм осъзнал покрай планината и престоя в нея всисчки тези изопачени аспекти на личността. И тя ми е помогнала да се науча да бъда по-чистосърдечен.

Да стъпвам с по – чисто сърце и намерение. Ако имаш уши да слушаш, планината може да ти каже нещо.

Но общо взето планината е огледало на самия теб. Ако като катерач искаш да я използваш за собствени цели и амбиции, тя това ше ти даде. Ако искаш пък да осъществиш една наистина емоционална връзка, тя също може да ти даде това. Ние избираме какви сме там и какви искаме да бъдем. И затова е най-ценна, затова, че тя е една празнота, която не се натрапва по един или друг начин. Тя просто е такава, каквато е. И може би това и е истинската стойност.