„Смелата Евгения“: Писмото от стария скрин

Историята за „Смелата Евгения” достигна до стотици хиляди за седмица. Тя предизвика и  голям интерес към книгата й. Предлагаме ви кратък откъс от  „И да напарвиш добро…”, която по художествен начин описва срещата на Евгения с истината за родителите й. В художествения разказ Евгения е Ема. Но историята е истинска, колкото и животът на самата Евгения. 

И после изведнъж попаднах на едно писмо, което промени до основи начина ми на мислене, което сложи началото на сложни терзания и преобърна спокойствието ми в безпокойство. Писмото направо ме накара да онемея. За по-малко от минута усетих ударите на сърцето си толкова силно, та ми се стори, че то ще експлодира. Усетих се слаба, дребна, ничия и самотна.

Усетих се несигурна сякаш не познавах своя живот. А нищо не се беше случило.  Аз просто прочетох едно писмо от майка ми до моята баба.

Мила мамо,

Тук  времето е хубаво и ние сме добре. Какво стана с Кака Сийка, беше обещала да намери дете. Все едно дали е момиче или момче, важното е да е здраво. Д-р Иванов от София ни посъветва да не взимаме това дете, което ми предложиха заради белезите. Може да е нещо опасно и да умре.  С мъжа ми няма да  можем да го преживеем. Нина пита всеки ден кога ще дойде бебето.  Всички го чакаме с нетърпение. Тук всичко върви по старому. Сестрите ми ти изпращат поздрави,  на тебе и Стефка. Чакаме радостни вести и новини от вас.

Донка и Иван

10.11.1953 г.

Взех да мисля, че съм направила фатална грешка, като съм отворила скрина. Но  вече ръцете ми не ме слушаха. Просто  не усетих кога се е стъмнило. Писмата ми разкриха своите тайни. Започнах да се сещам за дните на непослушание. За майка ми и баща ми се замислих с тъга. Колко пъти не съм ги слушала! Колко пъти съм ги огорчавала!

Бях своенравна. Държала см се лошо с тях. Била съм сложна като личност. Емоционална, динамична, вечно летяща в някаква посока. Може би не съм им обръщала достатъчно внимание? Дала ли съм им щастието, към което са се стремели? Връщах годините назад във времето и за една нощ осъзнах колко много са направили те за мене –дали са ми това, което съм сега. Научили са ме на всичко. Ами ако не ме бяха взели?А от къде идвам? Полудявах от въпроси  въпроси, чийто отговор можеше да ми даде само леля ми. А тя си спеше сладко, сладко.

А защо не е изгорила тези писма? Тя ги беше запазила нарочно, за да науча един ден истината за себе.

Ужасна жестокост, та аз бях на 46 години. В мен биеха хиляди барабани и пищяха безброй много свирки.  Легнах на леглото и усетих как сълзите ми текат.  Чувах безгласния вой на душата си. Излязох навън, за да купя закуска на леля ми, кафе за мен и да изпуша една цигара. Виеше ми се свят. Беше ми студено и чувах вътрешният ми глас как си задава милион въпроси.

Коя съм аз? Откъде идвам? Коя жена ме е родила? Какво е станало с нея? Кой е мъжът който я е любил  и защо си отишъл? Къде са те сега? Къде са ме намерили баба ми и леля ми?        

Писмата разказваха как аз раста, как прохождам, кога съм болна и какви проблеми имаме у дома, но те не разказваха откъде идвам аз. Беше ми трудно. Колко много неща се случиха за едно денонощие!

Не съм си помислила някога, че този род, с който толкова много се гордеех, може да не е моят род, но аз имах някакъв невероятен късмет, че случайно съм попаднала в него. Не, това си беше моят род, но аз имах някакъв невероятен късмет, че случайно съм попаднала в него.

(…)

– Eма, какво правиш – чух гласа на леля си. –  Дай ми вода.

– Лельо, има мляко, боза, натурален сок. Какво да ти дам?

(…)

Все още не смея да я попитам. Дадох и лекарствата. Сложих в млякото мед и го оставих на масичката до нея. Сварих си кафе. Отворих прозореца и запалих една цигара.

Имах отново сърцебиене, готвех се да и задам моите въпроси. И не знам как стана, но понечих да и кажа, че съм прочела писмата на майка ми до баба ми, че са взели дете, че това дете съм аз, но изведнъж куп лъжи се изляха от устата ми:

– Лельо, преди да умре майка ми каза, че съм осиновена и че само ти и баба знаете истината.

– Каза ли ти? Е, щом ти е казала, ще ти разкажа всичко. Съжалявам, че те дадохме на брат ми, трябваше да те оставиме при мене. Сега щеше да има кой да ме гледа. На млади години човек не мисли за своята старост.

Заля ме нов студен душ. Нима някой взема дете, за да има кой да го гледа на стари години? Нима хората раждат за да има кой да се грижи за тях в старостта? Щях да повърна. Колко бяха различни сесрата и братът. Сестрата беше останала в нейното си ниво –  на еснафщина, на келепира.  Вземаш и получаваш, даваш и гледаш какво ти дават.

Какъв късмет съм имала! Чак се зарадвах в мъката си.

– Ти си родена в затвора. Родила те е една млада жена и те остави после на мене и баба ти.

Е това вече е много.

– Как така в затвора? Защо е била там?

– Защото е била там – тогава не се знаеше кого и за какво го прибираха, това е 1953 година. Ти сега да не вземеш да я търсиш. Притрябвало ти е. Гледай ме сега мене и се грижи за мене, а не я търси. Вече е стара. Може да е болна и ще ти се тупне на главата.

Не пиех. Никога не съм можела да пия. Мразех миризмата на алкохола. За първи път съжалих за това. Искаше ми се да тресна две ракии, може би три. Не знам кога се напива хората. Всичко се срути за мигове в съзнанието ми.

– Колко време съм била бебе в затвора, лельо?

– Беше отдавна, не помня. Четири-пет месеца, не знам точно.

– А как изглеждаше тя? – питаше моето Аз.

– Беше 15 – 16 годишна, много слаба. Ние живеехме в центъра с баба ти. Къщичка с дворче имахме. Тя дойде един ден. Беше хладно и тя беше леко облечена. Беше те завила във войнишко одеяло и ни помоли да те остави при нас. Баба ти после с влака те откара в София и те даде на майа ти и баща ти.

– Чакай малко, а защо тази жена ме оставила точно при вас?

– Защото си имала късмет още от малка. Кой щеше да те отгледа както те отгледаха вашите.  Всички трепереха на теб.

– Откъде беше тази жена, лельо?

– От Варна – заключи леля ми. –  И ето, твоят късмет те върна там. Ти се омъжи във Варна. Нино се грижи добре за тебе. Той е добро момче. Да  да се обичате. Дръж се за него.

Да се държа за него. За леля ми чувствата не значеха нищо. Разказваше ми тази история, като че ли ми като че ли ме пращаше да и купя червило, хляб, сирене или диня.

 (…)

Тишината беше започнала. Разговарях сама със себе си.  Леля ми заспа нахранена и доволна. Имах да довърша толкова много неща. Нямах време. Можех да остана още три-четири дни. Работата ме чакаше. Имах си грижи. Имаше неща, които само аз можех да свърша, а ме чакаха и големи разстояния.

Най-страшното беше че вътрешният ми мир беше разрушен.