1990: Българското Черноморие

Как „Ню Йорк Таймс“ вижда българското Черноморие през 1990 г. До днес, това е най-дългият текст, посветен на България в американското издание.

И на снимкa, и от въздуха – българското Черноморие прилича на рай за почивка. Релефни планински хълмове преливат в синьо-зеленото море през плажове със златист пясък, които сякаш са създадени за слънчеви бани.

Живописни села, в които всяка къща е покрита с лозя, рози и домашни растения, показващи се от метални кутии от зехтин или от стари гуми, оцветяват крайбрежните улици.

Каруци, влачени от магарета, натъпкани със сено, водени от възрастни жени или мъже със сини престилки. Те са почти толкова често срещана гледка, колкото и автомобилите.

Но когато погледнеш отблизо, виждаш и някои неудобства. Условията за настаняване са лоши по западните стандарти и понякога е мръсно. Обслужването е на ниско ниво. Менюто в ресторантите не отговаря на разнообразието на тази плодородна земя и е твърде ограничено.  

За тези, които са готови да се примирят с тези ограничения, българското крайбрежие може да предложи участъци от почти празни плажове, древни и спокойни селища и гостоприемни хора,  особено тези, които не участват в туристическата индустрия, са настроени толкова приятелски, колкото навсякъде по света.

Всичко тук е абсурдно евтино по западните стандарти.

Въпреки благоприятния валутен курс, изключително малко западняци избират Черноморското крайбрежие. Тук идват предимно руснаци, чехи, словаци, източногерманци и поляци, които са превърнали крайбрежието в нещо като „Ривиерата” на Източния блок.

Капацитетът на курортите винаги е бил пълен. Но тази година, свободни да пътуват там, където им харесва, много източноевропейци изоставят България, за да видят чудесата на Запада.

„Миналото лято всички маси в този ресторант бяха пълни“, казва млада сервитьорка в Созопол. След като обслужи тримата си клиенти, тя реши, че може да седне за чаша кафе.

Дали източноевропейците ще се върнат или ще бъдат заменени от туристи от Запада, никой не знае. Но поне за това лято човек може да почива сред значително по-малко туристи от миналата година.

Първата ми спирка по време на едноседмичното пътуване през юни, беше в „Дружба” – курорт на няколко мили северно от Варна, третият по големина град в България. Курортът е разположен на скалист бряг и има плажове от жълт пясък.

Няколко мили северно от „Дружба” е курортът Златни пясъци, който разполага с дълъг плаж, където можете да се гмуркате или да наемете платноходки. Хотелите в „Дружба” са отдалечени един от друг и са разположени сред живописни горички и естествена растителност, достигаща до плажовете.

Петзвездният „Гранд Хотел Варна”, където съм отседналa, има имиджа на „луксозния хотел” на брега на Черно море.

Както всеки друг хотел, който видях, обаче и този хотел представлява груб блок от бетон. Това, което го отличава е дългият списък с удобства и услуги, вариращи от закрити и открити тенис-кортове, открит плувен басейн и закрит морски басейн, туристически атракции и няколко ресторанта.

Има и лечебна зона, в която работят лекар, физиотерапевт и масажисти, които предлагат масажи, вани и дори акупунктура на цени, които са доста ниски за западните туристи. 

Тенис кортовете бяха добре поддържани, басейните бяха чисти. Заради тези екстри, гранд хотелът е популярен, особено сред възрастни туристи от Източна Германия и Скандинавските страни.

Макар че обслужването като цяло беше добро, не можех да повярвам, че всеки път, когато отивах да питам за ключа на рецепцията, първоначално ми казваха, че го няма. След двуминутно търсене, ключът се оказваше на рецепцията под купчина банкноти и документи. Оказа се, че ми беше начислена и сметка от  130 долара за телефонни разговори, които не бях провеждала. След 15-минутен спор, все пак тази сума беше заличена.  

Варна е древен и прекрасен пристанищен град със сенчести улици и боядисани в пастелни цветове сгради. Голяма част от крайбрежието е запазено в Морската градина. Тя представлява освежаващо зелено убежище на извисяващи се дървета и интересна флора, която през уикендите е пълна с баби, които бутат колички и млади момчета и момичета, които се държат за ръце.

Гърци, римляни, византийци, турци и българите са се борели за Варна, а част от тази история е запазена в историческия музей.

Тук са изложени златни бижута и декорации от гробници от последната половина на четвъртото хилядолетие пр. Хр. Римляните построили големи вани във Варна, които били използвани до края на III в., когато градът загубил част от значението си като търговски и културен център.

Няколко мили северно от „Дружба” е „Аладжа манастир”, построен в края на 13 век. Монасите са издълбали своите килии в скалите, където виждаме и параклис, посветен на Дева Мария. От него можеш да наблюдаваш слънцето, което изгрява над морето.

Дори от тези скали Черно море не изглежда черно, така че няма никаква опасност човек да се обърка, че името на морето е свързано с цвета на водата.

Всеки, когото попитах за произхода на името на това море, имаше различно обяснение.

Древните гърци първо нарекли морето “Pontus Axinos” или „Бурното море”, но по-късно променят името на „Pontus Euxinos” – “Приятелското море”, защото смятали, че когато го нарекат с по-положително име, ще го омилостивят и то ще спре да е толкова бурно.

(…)

На около 60 мили южно от Варна е Слънчев бряг. Повече от 100 хотела, десетки ресторанти и магазини са пръснати по крайбрежието, което разполага с плажна ивица цели пет мили. Хората, които работят в курорта, живеят най-отдалечени от плажа в това, което някои от тях наричат ​​“гето“.

Дългият плаж е изпъстрен с чадъри, които са за постоянно ползване. Водата тук е по-синя, отколкото в „Дружба“, макар че никой не може да каже защо. Морето тук е доста по-плитко. Когато бях там, плажът изобщо не беше претъпкан, макар че времето беше слънчево и топло, а в късния следобед беше почти празно.

Хотелите тук не са нищо особено. Дори най-добрите хотели изглеждат занемарени, а строителството сякаш e навсякъде. Моят хотел “Тhe Meteor” изглеждаше по същия начин като съседния хотел, в който се обърках да вляза и дори да поискам ключа. 

Закуската беше на шведска маса, разположена върху мръснен бар в салона на хотела. Само свежите домати и краставиците изглеждаха годни за консумация. Имаше и парчета салам с мазнини с големината на костилки, мляко на прах, сух хляб, торта и разтворимо кафе – поднесени върху мръсни подноси.

Липсата на разнообразие в храната е по-очевидна, отколкото в „Дружба”. Повечето ресторанти имаха само две или три предястия, малка част от изброените в менюто. В ресторант Lotus, чиeто обзавеждане и име намекваха за китайска храна, имаше само едно ястие: стандартната салата от краставици, домати и сирене, както и така нареченото „руло” с пържени картофи и сос от гъби. Без значение какво съм поръчала в Слънчев бряг, ястието винаги изглеждаше точно като “рулото“ в Lotus.

Основната, може би единствената причина за пребиваването ми тук е Несебър, древен пристанищен град, построен върху живописен полуостров в южния край на Слънчев бряг.

Създаден от траките през второто хилядолетие пр. Хр. и превзет от гърците през VI в. пр. Хр., Несебър, наречен Месембрия, е бил важен търговски център.  Почти всички следи от гърците са изчезнали, но пети и шести век и Средновековието са добре представени от 10 прекрасни църкви, някои от които са частично възстановени през последните години.

В бюрото на „Балкантурист” тук нямаше запис на резервацията ми, направена във Виена преди три седмици. Насочиха ме към частна къща и написаха нещо на бележка, която вероятно обясняваше, че трябва да остана там.  

Жената, която отвори вратата, прочете бележката и след това мина покрай мен, като извика на съсед, чиято глава се появи над зелена ограда през няколко къщи. Докато преглеждаха бележката, която минаваше напред-назад няколко пъти, зад оградите се появиха още глави.

Внезапно разговорите спряха и главите се обърнаха към мен в няколко секунди съзерцание.  Явно решението беше в моя полза, защото жената се върна усмихната и ме въведе в безупречна стая с две единични легла, ниска масичка и малък килер. Имаше и баня с душ. Не се сервирало закуска. Отидох до кафенето наблизо, където хлябът с месото се оказаха единственото предложение.

Созопол е създаден през 610 г.пр.Хр. от гърците, които го наричат ​​Аполония. Днес градът е център на черноморската риболовна индустрия. Тук има значително по-малко туристи, отколкото в Несебър и в града изглежда има живот, независим от туристите.

Сутрин се провежда малък военен парад – десетки моряци се появяват наведнъж и се разхождат до военноморската база на пристанището. От единия край на града, който е на полуострова, до по-новата му част се стига за около половин час, но можеш да прекараш часове, като се скиташ по каменните пътеки в източната част или сред красивите улици, осеяни с характерните къщо, облицовани с камък и дърво.

Малките църкви като „Св. Никола” се намират между къщите или по скалите. Южно от Созопол пейзажът става по-див и по-естествен. Круиз с малка, покрита лодка по река Ропотамо, на 10 мили южно от Созопол, е добра екскурзия за половин ден.

Бавно движещата се река Ропотамо, която започва своето 13-километрово пътуване до Черно море на около 10 мили южно от Созопол, преминава през дивата природа.

По пътя към дома, полетът ми от Варна до София закъсня с час, а агентите във Варна казаха, че са изпратили „телекс” до София, че ще закъснея, за да се регистрирам. Но когато пристигнах в София с 20 минути закъснение и застанах на гишето за Виена, служителката на гишето разгледа билета ми и каза грубо: ”Закъсняхте за регистрацията и днес няма други полети!”.

След това тя погледна следващия човек на опашката, сякаш беше приключила с мен и как ще напусна страната – това е мой собствен проблем. След като обясних три пъти на два езика (разбира се, не на български), че полетът от Варна е закъснял, тя ми даде ръчно написана бордна карта и аз се качих на почти празния самолет.

От климатичната система върху главата ми капеше вода, чак до Виена.

Може да ви звучи странно, но неудобствата като капещата вода или хотелът, в който непрекъснато губеха ключа за стаята ми, ми се сториха по-скоро интересни. Въпреки недостатъците си, българското крайбрежие ме заинтригува. Със своите старинни селища, които се извиват около брега на морето.  Някой ден със сигурност ще се върна, но ако е скоро, вероятно ще избегна курортите и вместо това ще се опитам да почивам на палатка.

Този текст е най-дългото и подробно описание на българското Черноморие, което намира място на страниците на „Ню Йорк Таймс”.

Оригинално заглавие: By The Beautiful Black Sea

Автор: Бренда Фаулър

Дата: 22 юли 1990 г. 

Публикувано със съкращения

Оригинал на статията: