В това „Писмо до бъдещето“ рап-звездата Кристо ни пита – Не преядохме ли с алчност? 

В края на седмицата, в която стана ясно, че над 100 италиански свещеници са загубили живота си, покосени от заразата, един български католически свещеник от Раковски ни призовава да се зарадваме, че ще останем насаме със себе си. Защото така ще се приближим до Бог. 

„Писмо до бъдещето“: Доц. д-р Александър Оскар разказва как освен да лекуват, стотици медици използват всеки свободен момент, за да помагат на колегите си.

Във време, в което дори супермаркетът не бива да е бойно поле, от нас се иска да мобилизираме само едно – съзнанието си. Имаме няколко седмици – или да се научим, или да спрем завинаги.

Нощес, малко преди полунощ, ме стресна стрелба. Помислих си – ами да, ето какво става като сме в извънредно положение, стреля се. Само че – нищо подобно. Погледнах навън – заря. Луминисценции.

Светлозар Желев e убеден, че в този забързан свят, пропускаме все повече от насладите на живота

„Писмо до бъдещето“ от Игор Марковски, който постепенно иска да промени музикалния ни вкус. Към по-добро. 

Бъдеще. Замислям се върху тази дума. Всъщност, тя има ли цвят, има ли енергия?

Писмо до бъдещето от пастор Иводор Ковачев, капелан на Централния Софийски затвор и на ЗО „Казичене“.

Това „Писмо до бъдещето“ има особена душа. Изпраща го неповторим човек, който лекува безкомпромисно душите и телата на хората. Той е един от най-известните и авторитетни български лекари. Професор Коста Костов е национален консултант по белодробни болести към НЗОК и е сред най-уважаваните специалисти в УМБАЛ „Св. Анна”. Доктор Костов има особена връзка и с писането. Ще се убедите от следващите редове. А това, което ще прочетете има силата на изцеление… след катарзис.

Дали осъзнаваме или не, но бъдещето е част от днешното ни битие, дори когато вече ни няма. Защото нищо не възниква без твореца си, а творците сме ние. Без нас ги няма нашите потомци, които ще създават бъдещето бъдеще. Затова посланието до бъдещето не може да е друго, освен анализ на текущия ни живот. А това е трудна, неприятна и отблъскваща работа.

Майка му пелтечеше ужасно – беше 19 годишно момиче, присадено в двора на родителите на мъжа си. Не я харесваха, не я искаха, не можеха да я дишат – мразеха заекването ѝ нея, утробата ѝ, глупостта на сина си, че се беше хванал с такава непрокопсаница. Тя се гърчеше от страх. Страх, че не е приета, страх какво ще каже продавачката в магазина, когато я пратеха за хляб, ориз и мляко…

Това непрекъснато затъване в блатото на наглостта и насилието срещу мисълта и просветността ще погуби дефинитивно България. Не го позволявайте. Пиша Ви с много любов и  надежда. Любов, която е изпълвала със смисъл живота ми и надеждата, моята  пътеводна звезда.

Малко хора, могат да се похвалят с живот преливащ с предизвикателства и изпитания. Когато човек се бори за живота си, няма задръжки. Учила съм международна журналистика и именно знанията в тази област бяха успешно употребени да спася собствения си живот и да получа своя втори шанс.