Вирусът е отровата, която ще ни разкаже за живота

Във време, в което дори супермаркетът не бива да е бойно поле, от нас се иска да мобилизираме само едно – съзнанието си. Имаме няколко седмици – или да се научим, или да спрем завинаги.

„Човекът не е остров, вътре в себе си затворен;

човекът има връзка с континента, той е част от всичко друго…“

За бавното живеене в условията на ръчната спирачка на съдбата. Докато бързахме и искахме, и правехме и грабехме, и пак искахме, дали мислехме? Дали като повтаряхме, че живеем в най-славното време на човешката история, дали докато забравяхме, че нямаме своята световна война и глобална депресия, усещахме, че тя слуша и чука на вратата?

Трябва ли заплахата да ни показва как да пълним буквите със смисъл, а думи като „солидарност“ и „отговорност“ със съдържание? Да спрем насила, защото не успяхме да се спрем. Да останем малко сами, за да има с кого после да сме заедно.

След като лекарите рязаха до здраво, останах вкъщи и имах достатъчно време да отсея за себе си, че нищо не е завинаги, нищо не е даром и всеки ден е изцяло нова възможност. Нищо от това нямаше да се случи и нямаше сега да си говорим, ако се страхувах, ако не правех информиран избор и ако не беше семейството ми и десетки хора около мен, които да ми засвидетелстват любов и грижа.

За това никой човек не е остров и никой не бива да мисли, че може без другите, защото само смъртта е занимание самотно.

Като наблюдавам ситуацията у нас и в света в момента си мисля, че вирусът е отровата, която ще ни разкаже за живота. Толкова много неща не разбрахме, докато се надбягвахме със себе си в състезания, които сами си измисляхме, прескачахме ненужни препятствия, и спяхме под завивки от измислени ценности.

И тогава звънна камбаната.  

Това не е повиквателна за война, никой не е пратен на далечния фронт. А само преди шейсет години са лъжели за възрастта си, за да отидат там. Не са чели теории на конспирацията, не са питали къде отиват, просто са тръгвали. Мъжете сега не носят чужди кубинки.

Във време, в което дори супермаркетът не бива да е бойно поле, от нас се иска да мобилизираме само едно – съзнанието си. Имаме няколко седмици – или да се научим, или да спрем завинаги. Ненаучените уроци са по-важни от научените. Защото ненаучените се повтарят.

Историята помни и наказва, а отделянето от света е единственият начин да го разберем сега. Да се превърнем в острови, на които да акостира здравият разум. Да погледнем отстрани, от високо, от камбанарията на разума, да прочетем думите на изстрадалите, да се доверим на умните.

Да повярваме, да затегнем вярата с корабни въжета, да я освободим от църквата и да видим наместниците на Бога на земята – лекарите. Това ни остана, за да останем. Магнолиите пак ще цъфнат и ще е жалко, ако не успеем ги видим.

…аз съм част от цялото Човечество;

и затова недей да питаш за кого бие камбаната:

камбаната бие за теб*

*Джон Дън, английски поет 1572 – 1631