Защо не сме отговорни към хората в света, който създаваме?
В това „Писмо до бъдещето“ рап-звездата Кристо ни пита – Не преядохме ли с алчност?
Годината е 2020 и моралните ценности в обществото ни са на дъното. От всякъде ни заливат послания на лек живот, комерсиализъм и цинично поведение и агресия. Дали ще е от видео игри, филми, песни, реалити формати – персонажите, които масово доминират са деструктивни за себе си и околните. Думата „забавление“ или „да си поживееш“ се равнява на да се отдадеш на разврат, друсане, пиене и др.
Ние създаваме света в който живеем. Той е наш продукт. Наш продукт са и децата и техните мисли, желания, мечти, действия. Те са нашето огледало, но ми се струва, че с времето това огледало става все по изкривено. Наш продукт са и симптомите, които виждаме днес в много хора, особено в младите – тези, които тепърва предстои да се превърнат в гръбнака на обществото ни.
Липсата на мрежа морални ценности – като трудолюбие, вярност, лоялност, безрезервна любов, смелост, вяра в себе си и мечтите си, честност, човечност създава огромна пропаст в човешките взаимоотношения на всякакви нива. Силното присъствие на хаотичност в действията на хората, агресия, и висша, цинична форма на материализъм и комерсиализъм ме кара да се питам къде бъркаме в създаването на този наш свят, на този декор от сгради, улици, дрехи и костюми, социални медии, корпорации и правителства?
И както в медицината е безсмислено да лекуваш само симптомите на една болест, и тук без да идентифицираш и атакуваш ядрото на проблема е невъзможно да стигнеш дори и до започване на неговото решаване, колкото и сложно да е то. Трябва да се целим в проблема, не да лекуваме симптомите!
Не сме достатъчно единни в целта ни да възпитаваме, да градим здраво общество, не сме организирани, нито координирани. Докато например едни родители може да са посветени на товa тяхното дете да расте със здрави представи за живота, хората, любовта, парите и мечтите си, то песните които то слуша му казват че е „яко“ да се друсаш, да пиеш, да си „лека“ или „лошо момче“ или „мутра“, да имаш „Гучи, Баленсиага и Прада“ – иначе си скучен и неактуален – да, това е поп културата на 21ви век.
Машина за превръщане на младите в плиткоумни сексуални обекти, готови на всичко за да притежават новия модел Айфон, Мерцедес, или новите кецове на Версаче, и то много по-често не защото са ценители на дизайна им или на тяхна функционалност, а за да се снимат с тях в Инстаграм, за да впечатлят хора, които не познават и дори може би не харесват.
Разбира се това устройва големия бизнес, корпорациите, и една прослойка от изпълнители и влиятелни хора, защото колкото по „малоумни“ и с притъпени сетива са купувачите и консуматорите на продуктите им, толкова по лесно те ще могат да бъдат манипулирани от наблъсканите със сексуална провокация и евтини, примитивни ценности реклами и музикални клипове.
Плуваме срещу течението, и колкото и добри и съвестни хора да има в света, колкото и семейства да смятат, че тяхното дете е в безопасност, телефонът – тази плочка с операционна система, която държи тяхното дете е портал, през който за секунди в техния свят може да вмъкне поредното „хитро“ рекламно послание, съблазнителна „песен“ или впечатляващ и мащабен „сериал“ чийто собственици на медии, корпорации, програмни редактори, продуценти, сценаристи, и участници, водени от амбицията си да забогатеят повече, да спечелят рекламодатели, клиенти и какво ли още не, съвсем безотговорно търсят най-краткия и лесен път към това като легитимират и официализират анархични ценности, ниски страсти, и модели на поведениe, които бавно но сигурно ампутират ценностната система в младите мозъци на децата ни, и принизяват техния дух на животинско и бездуховно ниво.
Всички тези изкуствено надути балони от неща към които сме системно подхлъзвани да се стремим, водят до депресии, разбити семейства, злоупотреба с наркотици, алкохол, съборени мечти, фалшиви взаимоотношения, безразсъдни решения, и отрязани криле на младостта и ценния живот, който ни е даден. Това е истинският ВИРУС на нашето време.
И ако ние като общество не се организираме във всички звена на обществото ни – семейство, образователна система, медии, бизнес, и правителство и не започнем да атакуваме този проблем в неговото истинско ядро – а то е човешката жажда за власт и пари и бездънна алчност и неспособност на си щастлив и благодарен за това, което имаш, не оставяме особено голям шанс на децата ни за светло бъдеще.
Можем ли да сме амбициозни, но и отговорни? Можем ли да сме смели предприемачи, но и да мислим за посланията които нашият бизнес носи, за последствията от тези послания и от самия бизнес върху хората, и тяхната ценностна система? Можем ли да искаме без да пречим и вредим? Осъзнаваме ли че вредим? Виждаме ли го в всеки ден в огледалото преди да отидем на работа? Знаем ли го? Децата ни не го знаят! А те са нашето огледало, и ни подражават – не само на това което казваме, но и на това което ПРАВИМ….което ПРАВИМ…..което ПРАВИМ…..което ПРАВИМ…което ПРАВИМ!
