Забави темпото. Да живееш на по-бавни обороти е изкуство

Светлозар Желев e убеден, че в този забързан свят, пропускаме все повече от насладите на живота

Скъпи приятелю,

Преди няколко години написах няколко думи за болката от загубата на хармонията в нашето съществуване. Забързани по своите задачи, срокове, цели, материални придобивки, работа, ангажименти. Тези думи промениха живота ми, при все че бяха написани непредумишлено, първосигнално и емоционално. Но не е ли в това същината на живота ни като хора?

Оттогава говорих по темата за бавното и насладата от живота стотици пъти, давах интервюта, съвети, споделях личните ми преживявания, постигнах много в търсенето на собствения си баланс. И най-после, след 45 години на този свят, може би разбрах някои от важните неща.

Разбира се, че не намерих отговора на вечния въпрос за живота, Вселената и всичко останало, но пък може би започнах да си задавам по-правилните въпроси. Откъде идваме? Защо сме тук? Какво ще вечеряме? Къде бъркам?

В търсене на нови преживявания, в задъхано преследване на новото, на това, което не познаваме, от опити да бъдем навсякъде и да направим всичко, ние започваме да губим най-важните си ценности и почва под краката си.

Забравяме най-важните неща и неглижираме най-смислените ни постижения – хората, които са ни приятели и близки и всичко, което сме постигнали до момента. В преследване на дивото, губим всичко.

Знаете, хората често казват, че имат много малко истински приятели, а не съм чувал никой да се пита, „А какво правя аз за тях, какво съм готов да дам, да пожертвам, за да ги задържа?“. Защото в едно приятелство, също както и в любовта, и в работата, сме длъжни винаги и постоянно да се доказваме, да жертваме част от нас, да правим компромиси и да избираме.

Изборът е нещото, което много често пропускаме да отбележим в отношенията си с другите. Да направя ли нещо или не? Да пожертвам ли времето си или вниманието си, или нещо материално за приятел?

Всеки ще каже „Ама разбира се, веднага!“. Хайде, помислете си пак и си дайте сами на себе си отговор колко пъти не сте го правили. Защото хората сме егоисти. Готови сме да пожертваме всичко, заслепени в нещо без перспектива, без смисъл и без продължително удоволствие.

Разхищаваме емоциите си, себе си, отношението ни към близки и приятели, в напразни опити да спечелим някого, който в този момент сме счели за ценен, за „трофей“. В такова разхищение и вечно движение, търсене, но не в смисъла на търсенето на интелекта, а в неизпитването на удоволствието от това, което имаме, тази пустота и незадоволеност, която ни дава усещането за спрялост, когато нещата са спокойни и всичко е наред.

И се хвърляме през глава в авантюри, които изпиват жизнените ни сили. Понякога това е любов, всички сме усещали експлозията, която причинява любовта в цялото ни същество, тътена на адреналина, върховете на щастието и бушуващите ендорфини, които тя носи. Разумът няма място тук. Той е безсилен.

Друг път това е опитът да съблазним някой човек заради социално положение, престиж в обществото, заради уважението и завистта на останалите, или просто ей така, за да си докажем, че можем. И после, след  като го постигнем, пустотата отново отваря своята паст и ние изпадаме в безтегловността на абсолютната празнота, опустошени и незадоволени, защото отново бързайки да постигнем целта, сме пропуснали да се наслаждаваме на мига и в момента на достигането й, ние сме я загубили, без тя да ни е донесла нищо.

Не знам защо си го причиняваме, сигурно защото влеченията и желанията ни са животински, а оценката, обяснението и вината са човешки и те убиват всичко смислено и красиво след това. Тази вечна вътрешна борба изпива щастието и ние просто губим смисъла. Животът е винаги другаде. „Друг ад е“.

Ти къде би искал да бъдеш?