Да се приберем вкъщи, за де сме близо до другите

В края на седмицата, в която стана ясно, че над 100 италиански свещеници са загубили живота си, покосени от заразата, един български католически свещеник от Раковски ни призовава да се зарадваме, че ще останем насаме със себе си. Защото така ще се приближим до Бог. 

Ето посланието, което отец Ивелин записа за The Brave Stories в навечерието на Великден:

Аз съм отец Ивелин Генов, свещеник съм в Раковски. В момента се намирам в параклиса на сестрите Францисканки, в който през тези дни обслужвам божествената литургия.

И моля Бог за всеки един от вас. Бих желал да споделя с вас някои мисли, върху които разсъждавам през тези дни. Когато ни боли нещо казваме спонтанно, че не сме на себе си. Да, ние сме на болката си. И мисля, че нещата със страха стоят по същия начин. Когато сме уплашени, ние казваме, че не сме на себе си.

Да, защото сме притежавани от нашия страх.

Това не означава, че трябва да унищожим и отстраним страха изцяло, защото той ще избие от други места. Като всяко чувство страхът е нито позитивен, нито негативен.

Става такъв според това как го насочваме ние, според разума и волята си. Но е добре да го канализираме правилно. Например според мен е добре да имаме страх от нашата арогантност.

От нашето хищничество, от надменността, които проявяваме и през тези дни, ако се замислим, на изпитание, което живеем. Добре е да ни е страх от това.

Но не е добре да ни е страх от любовта.

Тези дни чух следните разговори – „Марче, много пазаруваш! – Да, така е , мила. Запасявам се за коронавируса” или нещо по-драстично: „Докторе, там долу има един коронавирус за линейката!”. Откога между личността и вируса съществува знак за равенство? На себе си ли сме? Къде сме? Това е въпросът, който Бог задава, когато се среща с грехопадналия Адам – „Адаме, къде си?” Разбира се, не географски, но екзистенциално.

Този страх ни убива. Той ни изпълва с хищничество, повтарям. С арогантност, с агресивност, която ни тласка дори към това да преминаваме през трупове.

Да, за да върви бизнеса ни или, за да осъществим програмираната ни ваканция от толкова дълго време. Защото видите ли, ето едно от клишетата на днешния свят – „Аз имам право на щастие, за сметка на себе си, на собствения ми живот, та дори и заплашвайки този на другите”.

Четено в момента:  Нашите медици: Заедно ще се справим

И още нещо – „Трябва да изживея този живот на макс”. Това чуваме да се повтаря толкова често. На каква цена? Този страх ни убива.

В тези дни имаме право като че ли само на едно излизане. Само на един екстаз. И това е да излезем от собствения си егоцентризъм и егоизъм, за да се изнамерим, да се намерим в любовта.

Любовта като конкретно действие. Ако щете като мъничка жертва, която сме призовани да извършим. И знаете ли, това излизане за мен е един голям парадокс.

video

За нас християните парадоксите не са нещо ново. Те не ни плашат, защото парадокс означава да излезеш от общоприетото мнение, което най-често е провокирано от страха.

Парадоксът, който е добре да изживеем през тези дни е следния – да излезем от себе си, ако това означава да се изолираме от и да се приберем вкъщи, за де сме близо до другите.

Разбира се, не физически, защото ще сме далеч физически от тях, но екзистенциално и битийно. Как бихме могли тогава да извършваме дела на милосърдие, преди всичко на телесно милосърдие?

Като избягваме масовите струпвания, които заплашват уязвимите, слабите, възрастните. Ето че изживяваме едно постно време, различно от останалите. И от нас се изискват парадоксални неща, на които любовта може да ни научи и които можем да изпълняваме, ако следваме тази любов.

Прекрасно време, в което ни се дава възможност да избираме свободно, да обичаме, но и да опознаваме себе си. Време на избор, време на любов. Време на опознаване. Ние хората винаги избираме. Проблемът, е че едни го правим осъзнато, а други го правят неосъзнато.

Забележете, че точно днес и сега имаме възможността, например да опознаем децата си. Да опознаем себе си, реди всичко. Семейството си. Да опознаем тази следа на нашето минало, която е белязала нашия път. Да се изправим с нашите сенки, нашите рани и да се помирим с тях.

Четено в момента:  Писма до бъдещето: Ние сме в другите

Не да се примирим, но да се помирим с тях. Възможността да излекуваме нашите наранени релации. Тя се доближи до мен и със сълзи ми каза: „Отче, родих го преди 14 години, но трябваше да настъпи това време на хаос, за да съм с него вкъщи. И за да осъзная, че той обича на закуска айран.” 14 години, в които тя не го познаваше.

Знам, че през тези дни я има опасността да станем твърде арогантни, да стане твърде агресивни, затворени в домовете си. Но можем да бъдем и човеци. Дори да се караме понякога така ще се опознаем.

Ще си повишим тон, но нека да не замръкваме с огорчение и гняв. За да избегнем, както ни посъветва и папа Франциск „студената война на следващия ден”.

Нека да заживеем в мир и нека да растем. Това е благоприятно време, което съвпада с Великия пост. И ето, че всичко това ние можем да го изберем. И знаете ли в този контекст се сещам за един пример, за едни прекрасни, дълбоки думи, които папа Франциск ни каза.

Той разсъждава върху това, че може би Бог извършва един риск. И това е рискът да ни дари със свободата на волята. И както казва папата –  „Само така човек може да избере и опцията на любовта.”

Да, може да избере и арогантността, и хищничеството, но може да избере и любовта. Ние на коя страна ме? Къде сме? „Адаме, къде си ти?”. Ние избираме любовта. Точно сега.

Защото има хиляди любезни начини да убием някого, та било то и с отворени храмове, за да палим свещички на Великден, но и много дръзки и резки начини чрез които да помогнем а другите. И мисля, че сега е времето да бъдем и леко дръзки.

Не се страхувайте, Бог ни обича!

Беше ли ви интересно?

Оценете тази история

Рейтинг / 5. Гласували

Вашата оценка е важна за нас.

След като харесвате нашите истории...

Последвайте ни в социалните мрежи!