Карантина и депресия

Екатерина Попова е студентка в СУ „Св. Климент Охридски“. Тя обича да пише, защото е убедена, че в огромния информационен поток, който ни залива, бавно започваме да губим себе си, а не бива. Екатерина е гост-автор в инициативата ни „Смели истории между четири стени“, в която ви казваме, че споделянето помага. Особено сега.

Никога не знам как да започна историите си. Предполагам, че когато пишеш за нещо, което е важно за теб, и думите са единственият начин да заглушиш вътрешните си страхове, се притесняваш какво ще излееш на белия лист.

„Искам да съм щастлива“- с това изречение се събуждам вече година и половина. И се въртя в кръг, защото не знам дали наистина мога да съм щастлива.

Повярвайте ми, изчела съм де каквото има по приложна (new age) психология, уебинари съм гледала, на терапия съм ходила. Усещам, че в мен се завръща тъмната и студена хватка на депресията.

Никога не ми е било лесно да пиша за нея. А четирите стени на стаята ми не ме карат да се чувствам по- добре. За капак, паническите атаки, които започнах да получавам преди също година и половина, неимоверно затрудняват съществуването ми. Държа се. Все още.

Преди време прочетох книгата на Веселина Седларска „Депресията ме обича“. Помогна ми. В нея има съвети, които са били от полза на авторката, а тя от своя страна ги предлага на читателите, които преминават през същото.

Вече почти месец България е в извънредно положение заради коронавируса. Стоим си по домовете (голяма част от нас), искайки да предпазим себе си и околните.

Преди Covid-19 бях в процес на търсене на работа. Знаете как е, нямаш опит, искаш само някой лев да изкараш… но съдбата има други планове и бам- изпраща вирус, който да събуди човечеството.

Поне аз така интерпретирам ситуацията. Опитвам се да гледам на трудностите като необходимост за каляване на вътрешната ми сила.

И все пак, колко време можем да издържим? Депресията и паник атаките се завърнаха в живота ми, логично, защото нямам работа, само уча за университета и очевидно имам много свободно време, което да пилея в мисли.

Знаете ли, всяка вечер като си лягам, се страхувам да заспя. Защото се тревожа, че утрешният ден ще ми поднесе нещо, с което не мога да се справя, ще бъда неподготвена, ще се проваля отново.

В тези моменти дори фактът, че трябва да се обадя на една администрация в университета, за да ми се признаят изпити по „Еразъм+“ ме плаши. Ами ако ми се развикат? Ако отново сърцето ми започне да бие по-силно от вярата в мен? Ако отново не мога да дишам и не знам къде се намирам?

Всъщност, знам. Между четири стени съм. Дамян Дамянов е казал, че когато сме най- тъжни и злочести, трябва да си направим стълба от „парещите въглени на мъката“ и да се спасим сами.

Толкова много хора са живели преди нас, обичали са, боляло ги е, имали са своите премеждия. Но някои от тези личности дори не знаем кои са и през кой век са живели. Това прави времето, обезличава ни.

Затова, между тези четири стени, стоя и си мисля – може ли да е различно? Мога ли сама за себе си да бъда глътката въздух, от която се нуждая? Отговорът… е между четири стени.

В съзнанието ни.

Сега най-добре разбираме, че споделянето е всичко. #ОстанетеВкъщи и споделете всичко силно, трудно, красиво или криво, което минава през вас. Писмата ви са важни. Така си помагаме. Дори и от разстояние. И така, очакваме вашите къси (до две страници и снимки) „Смели истории зад четири стени“.

Ще ги публикуваме. Пишете ни на info@bravestories.eu

И щом всичко се оправи, ще се ги съберем в книга, чиито издания ще подарим на болнични отделения, чиито пациенти живеят много по-дълго между четири стени.