И Клинт Истууд беше кмет…

Нова книга, която излезе и в България, разкрива причините Клинт Истууд да се кандидатира за кмет на града, в който живее. През август 1985-а Пат Морисън е репортерка за „Лос Анджелис Таймс“. Тя лети за Кармел от Лос Анджелис, за да напише статия за един от най-популярните курорти в Калифорния. Това е идеално за нея, защото включва абсурдна ситуация – много я бива в осмиването на помпозността и мачкането на егото.

В онова лято същността на историята й е фактът, че градският съвет на Кармел прави всичко възможно, за да забрани продажбата на сладолед във фунийки. Някои хора мислели, че да ядеш на улицата, дори и в жегата, било недостойно. Госпожица Морисън го намерила за тъпо и го казала. Заглавието на статията крещяло „ГРАДЪТ НА СКРЪНДЗИТЕ“, а вътре пишело как градският съвет отказал на някакъв търговец разрешително за продажба на сладолед посредством наредба, която забранявала храната за дома. Но имало още закони, забраняващи на децата да са в парка, забрани за фризбита, както и на шофьорите да спират, за да се любуват на залеза.

На Истууд не му станало забавно от онзи негативен образ на любимия му град, който обиколил Америка – информационните агенции разпространили историята. Обаче не изпитвал никаква привързаност към членовете на градския съвет. Всъщност точно му било дошло до гуша от тях. Ето как Пат Морисън станала причина Клинт Истууд да влезе в политиката и да се кандидатира за кмет на Кармел, „Негова чест“, шеф на петчленен градски съвет и полицейски участък с осемнайсет души персонал.

След раздялата си с Маги Истууд той си построил собствено жилище на три километра от Кармел, с ограда, висока метър и осемдесет с шипове отгоре, които да пречат на миещите мечки да влизат в имота му. През 1985-а живеел там вече от четиринайсет години.

И двете му деца ходели в държавни (не частни) училища в района. Баща им финансово подпомагал градската благотворителност, специално културния център „Сънсет“, и продължава да го прави. Когато се разхождате из Кармел заедно с него, той е толкова сдържан, че почти не се забелязва.

Ако все пак попадне в полезрението на група туристи, тогава е различно – изпъква, а камерите започват да щракат. Но със спортното си яке и дънките или пък с анорак в хладните вечери той не парадира със славата си. Най-често обикаля града с пикапа си. „Джулиано“ е един от любимите му ресторанти, а собственичката му Сюзън Негри казва:

„Когато идва на вечеря, внезапно на всички жени им се приисква още кафе. Той обаче никога не припира. Когато дойде без резервация, изчаква за маса точно както всеки друг. Би предпочел да се върне по-късно, отколкото да стане причина за притеснение.“

Само че през 1985-а причинява притеснения. Старомодният и стилен Кармел без номера на къщите и без гробище съвсем подходящо получава Мъжа без име като човека, който ще се оправя с него. Истууд – „Аз не съм строителен предприемач“ – планира да построи двуетажна офис сграда до „Хогс Брет“. Джордж Брук-Котлоу, архитекта на сградата и на предишния дом на актьора, казва, че градът „никога не е предлагал ясна посока към решението на проблемите си“. Съседът на Истууд е Рус Харис, който си спомня:

„Едно е да поддържаш чара на населеното място, обаче онова, което наистина вбеси Клинт, беше фактът, че решението им бе истински произвол. Щом това ставаше с него, какво ли изживяваха обикновените хора от градчето?“.

video

И ето какво става: регулациите, измислени, за да държат бизнеса в ъгъла, пречат на развитието въпреки факта, че целият градски бюджет (шест милиона долара през 1985-а и 1986-а) се захранва от приходите. Данъците върху собствеността са ниски. Градският устав от 1929-а е категоричен, че Кармел принадлежи на хората, които живеят в него, и че бизнесът е „подчинен на жилищния му характер“.

Всички табели на магазини се нуждаят от одобрение, както и всички външни промени. Ако искате да си сложите прозорец на покрива или да си боядисате входната врата, трябва да си уредите среща с комисията по планирането.

Според управата сградата, която Истууд иска да построи, щяла да е твърде близо до тротоара. По фасадата имало прекалено много стъкло и недостатъчно дърво. Клинт и Маги Истууд, които станали бизнес партньори, завели дело срещу града с твърдението, че регулациите са „неясни, субективни, двусмислени, неразбираеми и смътни“.

През ноември 1985-а двете страни се разбират извън съда. Истууд можел да строи, но да промени плановете. Не бил щастлив. В очите му се появил нов блясък.

Мръсният Хари и някои други от неговите герои сигурно биха изгубили търпение заради бюрокрацията и биха взели закона в ръцете си. Истууд решава сам да стане закона.

„Всички знаехме, че е разочарован“, казва Джордж Брук-Котлоу, „обаче нямаше признаци, че ще се замеси лично, вместо да подкрепи някой нов кандидат с по-смислена позиция по отношение на комерсиалните интереси, който да се застъпи за местните жители.“

С наближаването на изборната година Истууд, без да припира, поръчва телефонно проучване, за да провери дали жителите на Кармел биха искали нов кмет и дали искат самия него на поста срещу двеста долара месечна заплата – една позиция, носеща малко пари, но много отговорности.

Проучването показва, че няма голяма подкрепа за настоящата администрация на кметицата Шарлът Таунсънд, която по онова време е на шейсет и една, добросъвестна, приятелски настроена и откровена „дама от квартала“. Проблемът е, че дамата харесва квартала си такъв, какъвто е.

През лятото на 1985-а от списание „Ролинг Стоун“ задават на Истууд прекия въпрос дали някога ще се впусне в политиката. „Това е нещо, за което никой не бива да се тревожи“, отговаря той.

Всичко това се променя в 16.20 ч. на 30 януари 1986-а. Преди крайния срок в 17 ч. Истууд пристига свеж от откриването на голф турнира „Пебъл Бийч Нешънъл Про-ам“ и депозира номинацията си за кмет. Подкрепена от трийсет регистрирани гласоподаватели – с десет повече от нужното.

Бившият актьор Роналд Рейгън успява да завладее Белия дом. Клинт Истууд – актьор, продуцент, режисьор и една от най-популярните филмови атракции на света, иска да завладее градския съвет на Кармел.

„Не се налага да привличам внимание върху себе си“, казва той пред „Пайп коун“, градския седмичник, в първото си интервю като кандидат, с което вестникът за пръв път привлича вниманието на света върху себе си, и непоколебимо продължава: „Правя това в качеството си на местен жител. Това е мястото, където живея. Тук мисля да живея и през остатъка от живота си. Изпитвам дълбока привързаност към местната общност. Навремето тук цареше дух на другарство. Сега всичко е негативно. Искам старият дух, онази солидарност да се завърнат.“

Всяка сутрин Истууд пробягва по няколко километра като част от ежедневната си тренировка. Сега обаче се бори за нещо съвсем различно. Но все пак отново е за негово добро.

Истууд агитира за по-малка намеса от страна на правителството.

Иска да направи нещо по отношение на проблема с паркирането на туристите. Заклеймява рестриктивното зониране. И е особено бесен по въпроса за сладоледа.

„Мога да си спомня времето, когато човек можеше да се разхожда по улицата в Кармел и да си купи фунийка сладолед от магазина… а сега ще бъдете глобени.“

На онези, които се чудят как ще успее да съчетае кметския пост със статута си на кинозвезда, Истууд, който се оттегля от екрана през по-голямата част от 1985-а по „лични причини“, както твърди по време на кампанията, за да прекарва повече време и да оказва по-голямо влияние върху двете си деца в тийнейджърска възраст, обещава:

„Градът ще е абсолютният ми приоритет. Ще бъда далеч по-малко активен в киното от преди.“

Впуска се в кампания. Обичайното му облекло на политик е спортно сако от туид, сиви панталони, риза и вратовръзка. Ходи на сбирки на чай и бисквити. Посещава републиканския дамски клуб на залива Монтерей. Отива навсякъде, откъдето би могъл да получи гласове. Целува бебета. Стиска ръце. Отказва да дава автографи, но учтиво: „Благодаря, че ме помолихте.“

Само за ден по време на кампанията Истууд изрича повече, отколкото в трийсет филма. Излиятелен е като За За Габор в деня, когато отидох с него в клуб „Киванис“, организация от ротариански тип. Разбира се, от кампанията се интересуваха не само жителите на Кармел. Присъстваха медии от целия свят. В клуб „Киванис“ нахакан и очевидно непоискан помощник се зачуди какво ли би искал да знае за Кармел един японски филмов екип.

„Нищо… но в моята страна господин Истууд е най-голямата звезда“, отговаря един от японците. Истууд го чува. Изправя се в целия си ръст от метър и деветдесет и три, за да открие екипа, и им дава интервюто.

Днес – Кармел, а утре – Вашингтон ли? Този въпрос се задава отново и отново. Той е дипломатичен:

„Бил съм там четири пъти. Веднъж Нанси Рейгън ни се обади и каза, че принц Чарлс и принцеса Даяна ще идват и искали да се срещнат с мен. Щяло да има осемдесет души. Отговорих: „Това е много мило, бройте ме сред тях.“ Политически амбиции? Роналд Рейгън може да се справи с управлението на страната. Обаче това, че зад хотел „Пайн Ин“ има преносими тоалетни, е наистина отблъскващо.“

На изборите на 8 април 1986-а само външните мислят, че победата на Истууд е сигурна. Но известността му не е гаранция. Кармел е свикнал на известни лица, на жители като Дорис Дей, Пол Анка и Джоан Фонтейн. Истууд трябва да убеди града, че политиката му не е прищявка, а той не е измамник. Посланието му по време на градските сбирки е прямо:

„Надявам се, че гласоподавателите от Кармел основават решението си през изборния ден не върху кариерата ми като актьор и продуцент, а върху обвързаността ми с тази общност, с опита ми и с желанието ми да съм добър кмет. Това е между моите съграждани и мен.“

Изборите на 8 април в малкия град са сигурно най-силно наблюдаваните в цялата американска история. Истууд печели 2166 гласа – 72%, с което лесно побеждава титулярката, бившата библиотекарка Шарлът Таунсънд.

„Бих искал да мисля, че сега можем да изземем общността от ръцете на малцинството и да я върнем в ръцете на мнозинството, на хората от Кармел“, казва той в победната си реч. По-късно го питат дали не би искал да стане известен като Господин Кмета, но той отвръща: „Нее, просто Клинт.“

Истууд гласува в епископалната църква „Вси светии“, където пристига със стария си бледожълт фолксваген кабриолет. Събитието е почти като при президентските избори – представителите на медиите са петдесет пъти повече от кандидатите – и се получава любопитен балет, когато фотографите подскачат, за да намерят най-добрите ъгли за снимане. Прилича на Кан, но без старлетките.

В деня след победата си кметът Истууд се среща с приятели, за да обсъди изборите и бъдещите си ходове. Телефонен звън прекъсва събирането. Отсреща му задават въпроса: „Какво прави в политиката един актьор, който някога е играл във филм с маймуна?“. Президентът Роналд Рейгън, който през 1951-ва е бил актьор и се е снимал в „Бонзо е време да си ляга“ заедно с шимпанзе, е този, който му се обажда от Вашингтон. Истууд, който се снима заедно с горилата Клайд в два филма, уверява президента, че политическите му амбиции спират до пределите на Кармел.

„Той използва репликата ми „Направи ми деня“, така че аз използвах неговата „Свалете правителството от гърба ми“*, казва кметът. Покойният Джеймс Стюарт, който участва в любимия филм на Истууд „Господин Смит отива във Вашингтон“, също му се обажда, за да му честити.


Текстът „И Клинт Истууд беше кмет…“ е част от книгата „Клинт Истууд“ от Дъглас Томас. Оригиналното заглавие  на главата е „Негова чест, кметът“. Книгата вече е на пазара в България, благодарение на издателство „Premium Books“. 

 

Беше ли ви интересно?

Оценете тази история

Рейтинг 4.4 / 5. Гласували 19

След като харесвате нашите истории...

Последвайте ни в социалните мрежи!