За награда – радиация

Историята на д-р Цветана Ценкова от Видин, която получава награда за отлична работа – екскурзия до Съветския съюз. Четири месеца след аварията в Чернобил.

Това е разказ за една изключително смела българска лекарка. Чувството  за дълг,  така и не й позволява до последно да упрекне голегите от Министерството на народното здраве за това, което са и причинили. И така се превръща в тих герой и учител по смелост.

Така завършва разказът за една получена награда преди 33 години. Екскурзия, която е началото на дълъг път към оцеляване. Физическо и психическо. Защото времето било такова, че наградата на група млади и всеотдайни български медици, се оказала – радиация.

Да заслужиш значка от Министерството на народното здраве било голямо признание. Но когато значката е придружена и от екскурзия до Съветския съюз, без съмнение, това е привилегия. Точно така се почувствали 32-мата млади лекари и стоматолози, които през лятото на 1986-та годна получават признанието за заслуги в медицината.

Реклама
Ledenika Banner .

Година – две по-късно всеки от тях ще започне своята битка за живот. Кой заради онкологично, кой заради хронично заболяване, всеки от наградените от лекар се превръща в пациент. В това е убедена Лилия Станчева, дъщеря на доктор Цветана Ценкова, завеждащ детското отделение и окръжен педиатър на област Видин. 

Доктор Цветана Ценкова е сред наградените 32-ма български медици. Снимка: Личен архив

В горещото лято на 1986та година, четири месеца след аварията в Чернобил, отпътуващите от братска България лекари не знаят нищо за последиците от взрива в Атомната централа. Маршрутът на екскурзията – награда изглежда така: Ленинград- Минск-Киев-Харков-Ростов на Дон, Краснодар – Москва.

„Сега си спомням, че самолета направи няколко кръга над Киев, но в града екскурзоводите не ни запознаваха със забележителностите, както в другите градове. Оставиха ни сами да разглеждаме града. Направи ни впечатление, че по улиците нямаше хора. Само миячи, облечени в зелени екипи и маски непрекъснато миеха улиците като огнище на зараза. Когато посетихме музея, уредничката ни показа картата на Киевска област – Чернобил беше на 100 километра от Киев. Съобщи ни, че всички деца до 14 години и бременните са изселени от града. Ние бяхме там три дни.”, пише д-р Ценкова в едно от писмата си след завръщането и срещата с последиците.

Дневникът на доктор Ценкова, в който тя описва здравословното си състояние след завръщането от Украйна.

„Наградените лекари си получиха смъртната присъда заедно с наградата”, казва днес дъщеря й, която избра The Brave Stories, за да разкаже болезнената семейна история. 

„Всъщност във Видин знаехме повече от останалите хора в България за аварията, заради близостта със Сърбия”, спомня си Лилия. Преди екскурзията и след аварията д-р Ценкова изпраща официално запитване до МНЗ с молба за препоръки за извънредни мерки заради аномалии, които забелязва в своите малки пациенти. Пита дали да не започне да дава йод на децата, които лежат в отделението. Отговорът от София – не е необходимо да се предприемат мерки, няма опасност…

Тревожността на д-р Ценкова само се усилила след завръщането и от СССР. Лилия си спомня, че в България, майка й, вместо с усмивка, разказвала с тревога, за пътуването си. Започнала с това, че екскурзоводката в Киев била потресена, когато видяла българската група. Музеят на практика бил затворен, защото на всички чужденци екскурзиите до украинската столица били отменени.

Това не се отнасяло за българската група.

„След като майка ми се върна, януари следващата година, започна да ми казва, че чувства огромна умора. А беше жена с желязна дисциплина и невероятен хранителен режим.”, разказва Лилия, докато се пренася бързо до следващия мрачен спомен, за да изпревари сълзите си.

Четено в момента:  Децата, които играеха футбол, за да оцелеят

„На следващата година на седми април, в Деня на медицинския работник, тя колабира. Хемоглобина и беше 47 вместо 120. Лекарите решиха, че са сгрешили изследването. Но не бяха”.

Следващите години бяха ходене по болници.

За да разкаже за най-страшните години на семейството Лилия носи и писмата, които майка й по-късно изпраща до Министерството на здравеопазването, до Българската Национална Телевизия. Писма, които носят много болка, но така и не получават отговор.

В годините след промените, когато заболяването се влошава, д-р Цекова решава да сподели историята си, за да помогне и на други, които, убедена е, са в нейното положение.

До министъра на здравеопазването Радослав Гайдарски  педиатърката пише:

В личните си бележки допълва: „След завръщането аз продължих да работя, но нещо ставаше с мен. Без простуда изведнъж получавах втрисане и температурата ми се повишаваше до над 40 градуса. Устната лигавица и езика ми се покриваха със силно болезнени рани. Лекуваха ме във Второ вътрешно отделение с антибиотици, системи и др. Заболяването се повтаряше почти през месец.

И така до 1990 – та година, когато състоянието ми силно се влоши. Хемоглобина ми спадна. Приеха ме по спешност във Второ ВСО Видин. След кръвопреливане ме насочиха с талон към хематологичната клиника на Медицинска академия. И започнаха изследвания както се полага за кръвно заболяване – костно – мозъчни пункции, трепанобиопсия и много други.

Там постъпвах още два пъти. Изписаха ме с диагноза миелофиброза – унищожен костен мозък и вторична анемия. Изпратиха ме в онкохематологията, но постъпих в гастероентерологичната клиника в „Лозенец”, където имах мой колега д-р Стоян Иванов. Там се лекуваха и кръвните заболявания.

Лекуващата ми лекарка д-р Сербезова положи много усилия за изясняване причините за заболяването ми. Консултира ме с отоларинголози в клиниката ИСУЛ, онкохематологията, ВМИ. И си спомням, че д-р Михайлов от ВМИ каза: „Аз такова нещо не съм виждал”.

А това, което виждали най-близките на д-р Ценкова преобърнало живота им завинаги. „Преди да се разболее майка ми  винаги се раздаваше за пациентите си. Понякога заради болно дете са идвали и са я взимали от дома ни. Имало е случаи, в които всяка нощ, дори по два пъти са идвали да я взимат за най-различни спешни случаи”.

Доктор Ценкова по време на дежурство.

Но след завръщането от района на Чернобилската авария, д-р Ценкова се превръща в чест спешен случай, а диагнозата й остава мистерия. Близките и са убедени, че няма как в Народна република България някой да признае, че след престой в Украйна е получил болест, която се отключва само в условия на силна радиация.

В дневника на вече болната д-р Ценкова е описан и моментът, който и донася едновременно облекчения и парализиращ ужас: „През лятото на 1995-та се случи нещо, което смятам че е ключът към диагнозата. В месокомбината Видин идваха група ветеринари и хуманни лекари. Един от тях попитал служителите там дали ме познават и какво е моето здравословно състояние. Той съобщил, че е бил на екскурзията  и че много от хората са болни, а отговорникът на групата е починал!

Един ветеринарен техник дойде у дома и с неудобство ме попита какво е здравословното ми състояние. Аз свързах нещата и смятам, че се касае за „лъчева болест”. И до ден днешен такава диагноза едва ли е поставяна в България”.  

Днес дъщеря й разказва, че в края на деветдесетте един от републиканските специалисти по хематология категорично потвърждава, че става въпрос за лъчева болест. А близките на д-р Ценкова са убедени, че причина за това късно признание са настъпилите политически промени и фактът, че вече открито може да се говори за облъчването на Чернобил.

Четено в момента:  "Смелата Евгения"

„Тази болест се причинява от повишена радиация”, категорична е Лилия.

В последните години от живота си д-р Ценкова и нейната дъщеря започват да издирват един по един хората от екскурзията. Към 2005-та година имало само трима живи. Повечето починали от различни онкологични заболявания.

Болката на д-р Ценкова се усилвала не от факта, че е на легло, а че е забравена от тези, с които и за които до скоро работила.

 „В началото разбрах това, в което тя вярваше – че държавата ще и помогне за кръвопреливането, няма да се случи. Аз плащах тайно. В последствие тя разбра вече. Всяко кръвопреливане трябваше да подсигуря, защото говорим за между три и четири банки кръв. И аз подсигурявах кръвта, отдолу винаги имаше хора, които чакаха. Плащах им. Като цяло това категорично се отрази на всички. Майка ми го изживя не като това, че се е разболяла, а като отношение на системата към нея“.

Реклама

Писането на писма, описването на спомените и симптомите в дневник, давали сили на лекарката в най-трудните и моменти. Докато й преливали кръв, д-р Ценкова преливала от въпроси:

„Защо не са отложили екскурзията? Нима не са си давали сметка, че това информационно затъмнение ги е обрекло на смърт? Защо питанията и  дали има последици, дали да се дава йод на децата са останали без отговор?”

Мъката на дъщерята прелял в желание за справедливост, но майка и категорично настоявала да не завеждат дело срещу „нейното си министерство”.

Чувството за дълг надделяло над гнева на дъщерята, която губела майка си. „В записките си майка ми пише, че ако не е била дъщеря й, те не би оцеляла. Исках да направя много повече. Но системата и доблестта на майка ми ме спираха“, казва Лилия, която днес е юрист.

„Искам в нейна памет това да се знае”, така Лилия обяснява причината да ни потърси и да разкаже това, което не е трябвало да се случи. 

Отключването на последните непосилни спомени водят и сълзите, които Лилия се опитва да пренебрегне  по време на срещата ни. „Има едни описания в бележките й.  Ако знаех как са се отнесли към нея, вярвайте ми, аз нямаше да осъдя МЗ, но тези хора щяха да си изпатят. Дори едната вечер не е имало къде да я настанят. Аз плащах всичко. И тъй като за всяка една от тази стаи, лекар си взима парите , майка ми е трябвало да прекара часове в коридора.

Оставили са в коридора същата тази жена, която веднъж докато й преливали кръв, едната сестра си довела внучето и му вдигнала блузата. Майка ми, със системите забодени от двете страни, а медицинската сестра я пита: „Д-р Ценкова, много Ви моля, по-добър диагностик от вас няма във Видин. Много Ви моля, вижте детето. И майка ми го прегледала”.

Д-р Цветана Ценкова напуска този свят през 2010 година. Година по-рано научава, че от групата на наградените има само още един оцелял.

Реклама

ПОРЕДИЦА „ПИСМА ОТ ЧЕРНОБИЛ“

Chernobyl Teaser

Краткият филм на The Brave Stories „Йото, който видя Чернобил” даде смелост на наши читатели да отключат едни от най-мрачните си и болезнени спомени. Лични или семейни. В поредицата „Писма от Чернобил” ще ви срещнем с разказите на българи, които са платили със здравето и живота си заради тишината на системата.

Пред The Brave Stories застанаха хора, които се довериха и решиха да споделят, това, към което до този момент не са искали да се връщат. Благодарим им за доверието и за смелостта.

 

Беше ли ви интересно?

Оценете тази история

Рейтинг / 5. Гласували

След като харесвате нашите истории...

Последвайте ни в социалните мрежи!