„Франкенщайн от Багдад“

Той е събирателният образ на едни непознат за нас автентичен свят от образи, пейзажи и ситуации, погребан под останките на унищожителната война в Ирак.

В навечерието на излизането и на български, публикуваме ексклузивен откъс от една история, която прочетена веднъж, трудно може да бъде забравена.

– Ставай, Даниел – извика Елишва. – Ставай, Дани. Ела, момчето ми!

Той стана веднага. Значи това беше заповедта, за която му бе разказало мъртвото момче със сребърните гривни в гробището в Неджеф предишната нощ. С думите си старицата бе вдъхнала живот на това изключително същество, направено от органи на различни разпръснати тела и от душата на охранителя на хотела, който загуби живота си. Освен това жената го извади от анонимността, като му даде име: Даниел.

Даниел видя старицата, която беше в рухналата стая на втория етаж. Кичури сива коса се показваха изпод черната кърпа, с която се бе забрадила хлабаво, покривайки малката си главица. Беше се загърнала с тъмен вълнен жакет с прокъсани ръкави, а до краката  стоеше стара сива котка, която гледаше Даниел с широко отворени уплашени очи и мяукаше с мек гласец, сякаш си говореше сама.

Беше почти шест сутринта и въздухът беше много студен.

Долитащите отвън звуци бяха много слаби – дневната шумотевица все още не бе започнала. Хади Вехтошаря все още спеше в стаята си, страдайки в съня си, и нямаше да се събуди до обяд.

Даниел пропълзя по купчината тухли на това, което някога е било под на стаята преди срутването и. Той последва старицата и котката, които заслизаха към долния етаж. Елишва сложи печката в хола до Даниел, излезе за няколко минути и се върна с намачкана бяла риза, стар зелен пуловер и дънки, всичко миришеше силно на нафталин. Беше извадила дрехите на Даниел от шкафовете, в които се пазеха дълги години.

Подхвърли му дрехите и каза да ги облече. Преди да го остави сам, му хвърли един последен поглед. Не го попита нищо – беше обещала на своя светец покровител, че няма да задава прекалено много въпроси. През цялото време беше оставила дебелите си очила да се люлеят на верижката на врата ѝ, но дори и така знаеше, че този мъж не прилича на Даниел. Това обаче нямаше значение.

Не бяха много хората, които се връщаха и приличаха на себе си.

Тя се беше наслушала на истории за промените и разликите, които настъпват, на истории, които разказваха жените, които времето беше съсипало и бяха се примирили, че никога няма да видят скъпите лица, съхранени така добре в паметта им. Тя вярваше, че се е случило чудо, затова беше трудно да се отгатне накъде ще тръгнат нещата. Беше решила да махне от стената голямата картина на светеца и да я завре в някой ъгъл на къщата.

Мислеше да я сложив някоя от прашните стаи на горния етаж. С красивите си очи и на белия си кон свети Георги щеше да наблюдава прашните струйки, които нахлуваха през процепите на дограмата на прозорците към улицата.

Щеше да съжалява, че я беше пренебрегвал през всичките тези години и не си бе дал сметка, че заради дълбочината на нейното отчаяние може би е дошло времето Господ и Неговите свети икони да се вслушат в блеенето на Неговата изгубена овчица.

Романът на Ахмед Садауи е безспорен шедьовър, а багдадският Франкенщайн е събирателният образ на един непознат за нас автентичен свят от образи, пейзажи и ситуации, погребан под останките на унищожителната война в Ирак. Умело преплетени са съдбите на няколко герои: Хади, вехтошар и търговец с незаконен бизнес, който започва да събира човешки части из осеяните с останки багдадски улици, воден от мюсюлманската традиция – покойникът да бъде погребан подобаващо, Хасиб – охранител на хотел, Махмуд – амбициозен журналист и хроникьор на войната и старицата Елишва, която вдъхва живот на събраното от различни човешки части тяло.

От този момент нататък Франкенщайн заживява собствен живот в търсене на възмездие за отнетите животи, постепенно превръщайки се в бездушна и неунищожима машина за насилие. На фона на военните действия, ежедневни бомбени атаки и хиляди жертви Садауи създава една гротескна сага – с много чувство за хумор и голяма доза ирония, чиято идея е да се внуши колко безсмислена е войната и колко ценен е човешкият живот.