Буров и нуждата да четем историята откъм „паричната” й страна

Atanas Burov

„Тя, демокрацията, е цвете, което вирее само на богата, плодородна почва. Не на камънак, не на пущинак“

— Приказваме за демокрация, за работа, за свобода. Демокрацията е голям лукс, господин Памукчиев. Много голям лукс. Тя, демокрацията, е цвете, което вирее само на богата, плодородна почва. Не на камънак, не на пущинак. Демокрация в Африка няма. Пустинята ражда пясъци и камъни. Тя не ражда хляб.

Демокрацията расте при хляба. Има демокрация там, дето хлябът е по-мек и по-дебел — като в Англия и Франция, в Америка и Чехословакия (до 1930-та година).

— Защо слагате демокрацията в Чехия до 1930 година?

Реклама
Ledenika Banner .

— Защото Чехия, Чехословакия, това бе едно щастливо дете на фортуната. Чехия създаде индустрия с помощта на Австро-Унгария. Тя успя да забогатее. А там, където има кесия пълна със злато, има и демокрация. Създават, се партии.

— Богатият ли ги създава?

— Богатият. Той разрешава на бедния да си създаде и той една партийка като вашата, комунистическа партийка. До 1917 година тя бе само две-три хиляди души. След това набъбна, нарасна и през 1919 година, на изборите, взе над 40 мандата. Вкара цял взвод депутати в парламента. Но след революцията в Русия. Богатият човек търпи съседните нему партии и партийки, за да балансира с тях, като жонгльора.

И ако си въобразявате, че ще станете силни и властни без пари, дупе ви лъже. Какво правеше Рим като завладее една държава — първо й взема сина на вожда за заложник, второ — слага ръка на касата на вожда, трето — взема оръжието, четвърто — оставя народът да се управлява сам — по неговите си закони. Да се бие, да се коли — негова си работа. А какво ще направи вожд с вързани ръце, вожд без пари, вожд, чиито син е при римляните — яде и пие със синовете на сенаторите. Има слуги, слугини, има пари в изобилие. Вземат от парите на бащата и му дават да разполага, но от касата на Рим.

Той знае, че Рим го учи, Рим го пои и му води матрони. За него Рим става майка. Става касиер. Става банка. А демокрацията иска пълни кесии и пълни банки с пари. Тя не ще вестници. Тя не ще празни приказки.

Петко Рачов Славейков през 1879 година е бил най-големият оратор на света, но не създава партия. Не създава демокрация. Създава я Петко Каравелов, богатият син. Чорбаджийският син. Човекът, зад когото стои зестрата на жена му и капиталът на дедите му, на народа му. Как се създаде нашата Народна партия? Пак така — от богати хора, от хора с много пари. Малко пари правят малко нещо. Многото пари — много нещо. Испания ограби Америка, но не създаде демокрация. Защото Англия й взе и парите, и колониите. И тя създаде демокрация. Вие, младите хора, господин Памукчиев, трябва да четете историята откъм паричната й страна, откъм икономическата й основа. А не от политическите й изводи.

Те са глупави и наивни. Те не показват това, което е. Показват Хан Крум, че отсякъл главата на император Никифор, защото не щял мир — „не щеш мир — на ти секира“. Основата е друга — чисто икономическа. Никифор нахлува с огромна войска, опустошава България, ограбва стада, земи, всичко. Влиза в Плиска и задига ханската съкровищница. Взема златото на хана. Крум побеснява. Дига народа. Прави засека на императора и му отсича главата. Взел ли си е златото? Не, разбира се — награбеното се праща веднага в Цариград.

Четено в момента:  Нотите на Антъни

То не се носи. То се пренася бързо, светкавично. Крум е водил първата светкавична война в света. Той прави светкавичен удар, защото е нямал друг изход. Трябват му пари. Без пари държава не става. В света големите държави са и големи стопани на златни рудници и златни мини. В България, мина „Злата“ зад Трън стана притежание не на гърци и сърби, а на англичани. Жалко, най-хубавата мина бе тяхна. Защо ние не я взехме — защото онези надушват първо златото, второ — въглищата или петрола, и трето — земята. Земята на България няма злато.

— Не е проучено, господин Буров.

— Проучено е и още как. През 1918–1919 година, докато бяха у нас френските, италианските и английските окупационни сили, какво правеха? Проучваха — за злато, за сребро, за въглища, за нефт. Дупчеха земята. Търсеха, но не намериха нищо. И си отидоха разочаровани. В Сърбия те намериха много мед, а у нас — малко. Тук-таме. И то на отделни гнезда. Ние нямаме залежи от нищо, освен от суров, необработен човешки труд. Трудът, трудовото възпитание на човека, също подлежи на обработка, както диаманта. Който и да е диамант трябва да се шлифова, за да стане по-красив, по-скъп. Трудът на българина, особено на работника, е скъпо платен труд. Той трябва да се шлифова.

— Как?

— Като се въведе германската система на труд.

— Каква е тя?

— Като застанеш на мястото си, да работиш 8 часа като машина. Без засечки. Без приказки. Без отклонения на мисълта. Селянинът защо не става добър работник? Защото на него съзнанието му не е в машината, а на нивата. Той работи гайки или зъбни колела, а мисли за нивката си, за земицата си, за кравката си. Този не става работник. Той трябва да е пролетарий по дух и да знае, че няма нищо друго, освен две ръце и работа, но работа, плащана от друг. Демократично е да се дават права на човека, на селянина, на работника. Но не е демократично човек да не осъзнава и своите задължения. Правата и задълженията на демократичния човек вървят заедно, като два коня, като два вола, впрегнати в една кола.

(…) 

Защото равенството на света е една фикция. Равенство не е имало и няма да има. Свобода ще има, но равенство няма да има.

— Но коя е причината според Вас?

— Не една, сто хиляди са причините. Трудолюбивият селянин става сутрин в два часа, като баща ти, и отглежда добитък. Отглежда, примерно, крави, волове, бикове, коне, породисти коне. Друг пък спи, мързи го да стане и разчита само на пашата, на пастирлъка си — така отглежда добитък. Изкарва на пазара мършава крава, мършаво теле и не може да го продаде. Пазарът е равенство за всички. Там няма права, няма привилегии. Там има един закон — законът на високото качество. Баща ти, примерно, господин Памукчиев, изкарва един хубав бик и го продава за 6000 лева. Вземе парата, отиде на скарата и викне на скараджията: „Един топъл, бял хляб и десет кебапчета в него.“ Плаща 15 лева, сяда на поляната и яде. Яде и се усмихва. Оня, злощастният хайлазин, виси на пазара, предлага мършавата си крава и чака клиенти. Но клиенти няма. Побеснял, той поглежда насреща и вижда баща ти, че седи на тревата и си нагъва кебапчетата и топлата франзела.

Четено в момента:  Елиас Канети - от Русе до Нобеловата награда

Нагъва и си пие винце (взел си е и ока винце за 4 лева), яде, пие и намята ямурлука. Тръгва си към село с пари в джоба, похапнал добре, сръбнал добре и взема симит на децата. Носи ги вкъщи. Носи радост. Носи веселба. Купил е и нещо на майка ви — не може без това. А оня връща мършавата си кравка в селото през нощта, да не го видят хората и казва: „А бе този Христо Памукчиев (нали така се казва баща ти), той е голям мискинин бе… Изяде цял един бял хляб — една франзела, купи си десет кебапчета и не ми даде нито едно. Не е ли мръсник?“ И завистта пламва у него. И у децата му. Животът е много прост наглед, но е много-много сложен в действителност. Работата е в труда. Кой ще възпита един честен и трудолюбив народ?

(…)

Държава, която няма петрол, не е държава. Държава, която няма закон за задължителен труд, закон против безделниците, не е държава.

— Но и вие го нямахте, господин Буров.

— Да, нямахме го. И това е нашата фатална грешка. Ето, затова съм сега тук, на тавана в Дряново, а не в банката си. Ако ние имахме този закон, нямаше да търпим безделници да ни се качват на главите.

Откъс от книгата „Срещи с Буров” от Михаил Топалов-Памукчиев

Издателска къща „Интерпрес 67“, 1990 г.


Атанас Димитров Буров е български финансист, дипломат и политик от Народната партия, а по-късно на умереното крило на Демократическия сговор. Той е министър на търговията, промишлеността и труда и на външните работи и изповеданията. Михаил Топалов-Памукчиев е български журналист, който прекарва стотици часове с Атанас Буров, след като финансистът е интерниран в Дряново през 1945 г.

Книгата „Срещи с Буров“ е изключително директно и интересно четиво, което вижда бял свят чак през 1990 г. Надяваме се някой ден, тези разговори да бъдат издадени отново.  След Дряново, Атанас Буров е изпратен в лагер в Дулово и осъден на 20 години затвор. Умира в затвора в Пазарджик през 1954 г. 

Беше ли ви интересно?

Оценете тази история

Рейтинг / 5. Гласували

След като харесвате нашите истории...

Последвайте ни в социалните мрежи!