Стоян Михайловски и не/възможната свобода на българина

Стоян Михайловски е един от най-образованите български интелектуалцци, политици и общественици. Той е легендарен журналист, в чието творчество неизменно присъства темата за морала в обществото.

„Колко пъти сме наблюдавали, от четиридесет и шест години насам, културни българи – икономисти, финансисти, математици, книжовници, публицисти, учители, адвокати, духовници, армейци –  хора лишени от всяко човешко достойнство и достолепие, от всяко самоуважение и самопочитание; хора, в лицата на които се чете това неизменно житейско правило – че само който пълзи, не пада!“, пише Михайловски към края на живота си в своите сякаш вечни и актуални за българската народопсихология „Политически и религиозно-философски размишления“.

Предлагаме ви откъс, който ни кара да се замислим върху българското минало. И най-важното – българското бъдеще. 

Човек може не дотолкова, доколкото знае, а дотолкова, доколкото се простират нравствените сили, които поставя в услуга на знанието си. Това, защото идеята не въздействува върху нашето живеяне, когато тя обитава само в интелекта; за да упражни подобно въздействие, тя тряба да се тури в услуга на чувството, да се превърне в страстно влечение.

Реклама
Ledenika Banner .

Ето така човек бива свободен не дотолкова, доколкото знае какво нещо е свободата, а дотолкова, доколкото се простират нравствените сили, които поставя в услуга на своята свобода. Това, защото идеята за свобода не въздействува върху нашия modus vivendi, когато тя обитава само в интелекта; за да упражни подобно въздействие – тя тряба да се тури в услуга на чувството, да се превърне в страстно влечение.

А това значи, че човек бива свободен пропорционално със своите граждански добродетели – сиреч пропорционално с чувствата на дълг, солидарност, преданост и любов, които го въодушевяват и ръководят в публичния живот.

Друго нещо е свобода, и друго нещо е вънкашна свобода, дума Соловьов, като подразбира, че друго нещо е вънкашна свобода, веществена свобода, и друго нещо е вътрешна свобода, сиреч духовна свобода. Човек може да обладава пълна вънкашна свобода – получена в подарък, например като вънкашната свобода на българите, и да таи в душата си най-грозни робски инстинкти. Примери можем да наброим със стотини и хиляди в нашето общество, където безбройни политикани не се подвоумиха, в минута на партийни вълнения и ежби, да хулят отечеството си пред чужденеца, да дирят помощ у най-заклетите врази на българството, за да заграбят наново изгубените властнически блага и прерогативи.

Да, заробен човек не значи човек, комуто деспот някакъв връзва ръцете и ограничава волята и начинанията.

Човек може да е с развързани ръце, да се държи волно и независимо – и да бъде раб.

Казваме раб, а не роб.

Роб – това е физическият заробеник.

Раб – това е духовният заробеник, робуващият на пороците.

Рабът може да не бъде роб: това обстоятелство обаче не го прави волен.

Истински свободен човек е онзи, който може всичко над себе си; рабът не може всичко над себе си, понеже е заробеник духовен, понеже слугува на своите лоши страсти.

Неволничеството не изчезва с освобождението от политическия гнет; има, наопаки, случаи, когато вънкашната, чисто веществената свобода усиля вътрешното, духовното робуване, като дава на развалата възможност да се развива безпрепятствено и безнаказано!

Четено в момента:  Елиас Канети - от Русе до Нобеловата награда

Така стана с българите.

Може да се докаже с една математическа точност – сиреч със статистически данни в ръка, че от четиридесет и шест години насам развратът в България се е усилвал от година на година; че единственият прогрес осъществен у нас е прогресирането на рабската алчност и хищност, на рабската вражда и мстителност, на рабското самолюбие и самопоклонство.

Да, робът изчезна – рабът продължава свят да светува.

***

Вънкашният, изкуственият демократизъм бива винаги една гиздилка, една модна игра; той се проваля скоро, понеже гиздилките и модите са работи временни. Той изчезва безследно, както изчезват работи, които сме възприели не от любов към тях, а по каприз или по незнание, или по груб материален интерес. Капризът и интересът не таят в себе си никакъв елемент или базис за дълговековно съществувание.

Прочее, за да не пропадне, демократизмът не тряба да бъде само вънкашен, а още вътрешен, сиреч не тряба да състои в сухи и бездушни форми, а в дълбоки инстинкти и непоколебими вярвания.

Когато нас движи вярата в едно начало, в един институт, в едно право – ние сме несъкрушими в житейските борби, неуморими в хода си по пътя на живота. На вярата нищо не омръзва. На крепката и безконечна вяра попрището е крепко и безконечно.

Наопаки, гдето липсва дух, липсват живоносна мощ и борческа сила, гдето липсват велико сърце и велика съвест – липсват велика дееспособност и велико творчество.

Погледнете как запада православието.

Защо запада?

Защото е ръководено от хора тъпи, бездарни, лишени от водителски качества, неодушевявани от никаква религиозна възторженост и апостолска пламенност, некадърни да организират никакво духовно наставничество, предадени на сух формализъм и на безплодно обредолюбие!

Така западат и демократическите институции в североизточните и в югоизточните страни на Европа – в същите онези страни, където тъй жалостно крее и линее православието.

Духът е, който дава живот.

Духът гдето липсва – животът е един мамлив образ на живот, едно бегло видение, една емблема на безсмислие и неразумност.

Нека прочее обърнем гръб на изкуствения, на вънкашния демократизъм.

Нека престанем да отъждествяваме тези две работи – основни демократически наредби и реална народна демократическа организация.

Между тези две работи зее черна яма, когато е въпрос за североизточни и югоизточни европейски страни.

Най-вредоносната омая е омаята от небивалици, от въображаеми блага, от неосъществими преустройства.

Такава е българската омая.

Такава е, по-вярно, омаята на онези вечно разбунени младежки елементи у нас – елементи, които нито преди петдесет години, нито днес, не смогнаха да разберат тая истина – че единственият, законен, разумен, работоспособен и народоспасителен революционер е Времето!

Основните институции биват отзвук на публичната съвест, но на настояща публична съвест, на публична съвест всячески проявена от народните маси, а не на някаква си бедна публична съвест, крияща се в сантименталните ожидания на идеолозите и в мъглявите надежди на невъзмъжалите трибуни.

Четено в момента:  Буров и нуждата да четем историята откъм „паричната” й страна

Когато основните институции изказват бъдеща публична съвест, те са една химера, защото те представляват като нещо съществуващо това, което всъщност не съществува – те са израз на душа, мисъл и вяра, каквито обществото не може да схване и разбере, на които следователно то не може да оцени потребата, от които следователно то не може да очаква помощ и избава и не може да ги зачита и почита.

Основните институции тряба да се променят лека-полека успоредно с промяната на нравите; нравите са една стълба, по която стълба се качват и въздигат стъпка по стъпало законите: всяко стъпало представлява един период в публичния развой: ето – това е то културен възход.

Тен бележи:

Que les institutions respectent les moeurs – et les moeurs respecteront les institutions; ако институциите зачитат нравите – и нравите ще зачитат институциите.

Велика истина – отдавна формулирана от всички социолози, истина, върху която почива както социалната философия на Ав. Конта, така и научната философия на Ренана – но истина, уви, останала до ден-днешен неизвестна на българските политикани.

В България основните институции прогласяват държавата за правова държава. Това е превъзходно. Но ще бъде превъзходно тоже, ако се знаяше добре, че правова държава не е оная, където правата са написани само на бяла хартия – а оная, където правата са били предварително написани в сърцата.

На това българските елевтеромани отговарят:

– Нашите основни институции представляват един далечен идеал; но далечен или не, ние не можем без него.

Колкото думи, толкова и заблуди.

Когато институциите представляват един далечен идеал, те нямат друга стойност освен оная на един символ, на едно философско мнение, на един нов социален experimentum, на непризнато някакво credo.

А всъщност институциите са тогава нещо реално, когато те съответствуват с грубите, но същински потреби на народните маси – когато те отговарят на бруталните, но неотложни и въпиещи интереси на държавата.

Институциите на един народ са неговото нравствено-духовно облекло.

А само онова облекло бива добро (искаме прошка за баналността на тая фигура), само онова облекло бива добро, което се прави по мярка.

В заключение, без превъзпитание и морална култура не са достъпни и осъществими никакъв демократизъм, никаква свобода.

Демократическата свобода не се усвоява, а се насажда полека-лека в духовете, учи се. (La liberté ne se prend pas, elle s’apprend – Et. Lamy).

А за всяко учене е потребно време.

Когато речем за нещо, че то е предмет на учене, ние казваме, че то не може да бъде плод на импровизиране.

Всяко изучаване, всяко практикуване, всяко чиракуване биват бавни, сложни, постепенни, крайно трудни.

Знанието е последен фазис и стадий на един мъчителен поход.

Умението, опитността, вещината са последна форма на едно дълго и горестно самоборство.

 

Беше ли ви интересно?

Оценете тази история

Рейтинг / 5. Гласували

След като харесвате нашите истории...

Последвайте ни в социалните мрежи!