Престъпление като представление
През 2010 г. един мъж слиза от полицейската кола в центъра на Сеул. Проблясват светкавици от фотоапарати, а телевизионните камери започват да работят в момента, в който 45-годишният строителен работник Ким су-Чул се изправя пред множеството.
Освен над 100 журналисти, там са и роднините на 8-годишното момиченце, което Ким е изнасилил безмилостно няколко месеца по-рано, както и стотици непознати. По стара азиатска традиция, престъпникът трябва да покаже, секунда по секунда, стъпка по стъпка, как е извършил престъплението на фона на викове, клетви и заплюване.
Това не е филм. Това е традиционната възстановка на тежки престъпления, характерна за някои части на Азия. „В мен има дявол. Заслужавам да умра”, почти шепнешком казва Ким в часа на своето публично унижение.
В тази част на света, не всички престъпници могат да се скрият зад качулки и слънчеви очила. В Южна Корея, полицията има властта да нареди на престъпника да възстанови начина, по който е извършил престъплението си. В Япония и Тайланд също.
Това е начинът властите да покажат на обществото, че имат пълен контрол върху разследванията на тежки престъпления с голяма обществена значимост. Kaто „Убийството в Itaewon“. Този случай се превръща в нарицателно за дългогодишно разследване, което накрая стига до истината – убийството е извършено през 1997 г., а извършителят е разкрит през 2012.
„Възстановката на престъплението” включва ескортирането на обвинения да местопрестъплението и принуждаването му да повтори престъплението си, стъпка по стъпка. Няма ограничение кой може да присъства на възстановката. За да е пълно унижението, полицията кани медиите, стотици граждани и дори роднините на жертвите.
„Обикновено тази традиция е запазена само за тежки престъпления като убийства”, разказва Джейк Аделстейн, автор на десетки документални филми.
На 31-ви август 2016-та британецът Дейвид Тейлър стъпва отново на пясъка на Kuta Beach на остров Бали. Облечен е в оранжев затворнически гащеризон. Пред погледа на стотици бившият турист взима счупена бутилка от бира и показва с точност как е коленичил над безащнитният полицаи, как е срязал врата му и го е оставил да умре на пясъка.
Кадрите обикалят света.
Традицията предизвиква периодично критиките на различни правозащитни организации в света, които алармират за нарушаване на човешките права на заподозрените. В култура, в която доброто име е всичко, публичното унижение, на което се подлагат заподозрените в престъпления понякога е по-страшно дори и от най-тежката присъда.
В Тайланд например вече беше приет закон, ограничаващ правомощията на полицията да организира подобни възстановки, освен при окончателна присъда. „Възстановката е ненужна когато заподозрените вече са направили пълни самопризнания”, казва Джесика Ануджари, председател на Асоциацията по обществено право в Тайланд.
В Южна Корея беше публикувана историята на Джонг Уон-суб, който през 1972 г. е обвинен в изнасилване и осъден на 15 години затвор. Въпреки възстановката, която полицията го принуждава да направи на главната улица в своя квартал, през 2008-ма година се оказва, че Джонг е невинен. Но той още си спомня вечерта, в която е трябвало да изиграе престъпление, което не е извършил. Пред погледа на роднините и съседите си:
„Чуваха се викове – „Убийте го!”. Искаше ми се да потъна в земята, да изчезна. Това е много по-страшно от изтезание. В този момент ти умираш. Умираш повече от веднъж”, спомня си Джонг.
Процедурата попада в обхвата на член 215 от Наказателния кодекс, който определя стандартите за изземване, търсене и проверка на доказателства.
Ако има „достатъчно основание да се смята, че заподозрян е извършил престъплението и има разпознаваема връзка със случая“, прокурор или разследващ полицай може да получи одобрение от местния районен съдия за провеждане на тази съдебна версия на „покажи и разкажи”.
Критиците на възстановките наричат тази традиция безсрамен начин за умилостивяване на общественото мнение, а привържениците твърдят, че чрез тях властите се сдобиват с ценни доказателства, които се използват за достигане на истината.
