Ядреният реактор на София

Това е изследователския ядрен реактор към Института за ядрени изследвания и ядрена енергетика – един от най-сериозните центрове на Българската академия на науките. Тук, през 1956 г. започва строителството на ядрения реактор. То е завършено пет години по-късно. По същото време в институт “И.В. Курчатов”, Москва, е приета група от наши учени и инженери за обучение по експлоатация на изследователски реактор от типа ИРТ. Това са: Симеон Русков, Васил Христов, Николай Бъчваров, Антон Марков, Илия Мишев, Крикор Сакалян и Димитър Вътев.

Реакторът изглежда огромен, но всъщност неговата сърцевина или „активна зона” е висока едва 50 сантиметра и се намира на дъното на реактора, под седем метра вода, която поглъща радиацията. Защитата идва и от бетонните стени с дебелина 2 метра. От този тип реактори в света са произведени около 10 броя.

Реакторът е тип ИРТ-2000  и няма нищо общо с тези в Козлодуй, не е толкова мощен и не произвежда електричество. Неговата сърцевина е била едва 50 сантиметра, като над нея е имало 7 метра вода. Тук са се извършвали важни изследвания. Разработени са методи и програмни компютърни системи за определяне основните неутронно-физически характеристики на активната зона на реакторни системи от типа ВВЕР-440 и ВВЕР-1000, каквито са в АЕЦ Козлодуй. Изследвани са валидността и точността на изчислителните системи, както и тяхното бързодействие, както и много други специфични дейности.

Пускът на реактора е през 1961 г., когато в 20:15 ч на 18 септември е осъществена първата верижна ядрена реакция в България. Първоначално топлинната мощност на реактора е 500 kW, но пет години по-късно достига до 2000 kW. През 1986-1988 е разработен технически проект за реконструкция и модернизация на съоръжението, който предвижда разширяване на експерименталните възможности на реактора чрез увеличаване на мощността му до 5 MW. 

ИРТ-2000 е спрян временно на 13 юли 1989 г. по предписание на КИАЕМЦ (Комитет за използване на атомната енергия за мирни цели) от съображения за сигурност след инцидент в Чернобил. След спирането на реактора отработеното гориво се съхранява на територията на института на бул. „Цариградско шосе“ – VII километър в София. Отстраняването на 70-те касети с отработено гориво е залегнало в договора за реконструкция и рестартиране на реактора за изследователски цели.

Идват американците

На 23 декември 2003 г., в столичния квартал „Младост” маскирани служители на българските власти, придружавани от група мъже в черни костюми влизат през главния вход на Института по ядрена енергетика на БАН. Една част от чужденците носят масивни черни куфари, а зад тях в колички друга част вкарват някаква специализирана апаратура.

Международният екип от ядрени специалисти имат на разположение 48 часа, за да изпълнят тайната си мисия. „В изследователския реактор на БАН имаше 17 килограма високообогатен уран”, разказва по-късно един от експертите, командировани по спешност от САЩ в София, „Задачата ни беше да накараме руснаците да си го приберат обратно”, уточнява американецът.

Ядрените специалисти първо свалят специалните пломби, след което отварят контейнерите за съхранение на ядрения материал. По процедура, те първо трябва да установят количеството уран и неговата честота. Оказва се, че уранът в София е обогатен 36 процента, което го прави абсолютно използваем за оръжейни цели.

„Това е желана цел за терористите. Можеш да го изнесеш от хранилището му без никаква защита”, казва Пол Лонгсуърт от Енергейиния департамент на САЩ.

„Ние не трябва да позволяваме на терористите и на никой с лоши намерения да се сдобие със смъртоносен материал”, отсича  в официално изявление до медиите в САЩ секретарят по енергетиката Спенсър Абрахам.

Софийската мисия приключва успешно. Товарът със 17-те килограма уран се транспортира до летището в Горна Оряховица, където със запалени двигатели чака товарен АН-12, чиято цел е да закара опасния материал до Димитровград. Но не българският град, а този в района на Волга, Уляновска област.

За цялата операция плащат американците. 48-те часа в София и транспортните разходи възлизат на 400 хиляди долара.  Това е малка капка в морето от милионите долари, които Вашингтон дава като помощ на Русия, за да може Москва да си събере радиоактивните материали, пръснати из цялото бивше съветско пространство.

След 1993 година, Международната атомна агенция докладва за 411 случая на трафик на ядрен материал. В 18 от тези случаи става дума за плутоний и обогатен уран. Първият документиран случай на откраднат материал датира от май 1992 година.

Опити за събуждане

Вторият етап от премахването на старото гориво започва през 2008 г. Транспортират се още 6 кг. уран. Горивото е извозено с камион до пристанище на река Дунав, откъдето шлеп го транспортира до украинското пристанище Измаил. Оттам чрез специален влак е доставено до ПО Маяк в Челябинск, Русия. Разработването на техническия и работен проект за реконструкция на реактора и всички необходими документи за Обосновка на безопасността, се извършва от консорциума ИНТЕРАТОМ, в който основни участници са Атоменергопроект (София), Шкода (Пилзен) и Курчатовски институт (Москва).

Екипът на БАН се надяваше, че до края на 2010 или началото на 2011 година реакторът можеше да бъде модернизиран напълно. Една от целите на учените беше борба с рака, чрез използване на неутронно лъчение от реактора, което да атакува бора, който се отлага в туморните клетки, в опит да ги унищожи напълно(метод, който се използва в Япония).

Първо обаче трябваше да се демонтират старите части от реактора. През 2013 г. Върховния административен съд спря плановете за подновяването на реактора заради липса на документация, въпреки одобрения доклад за оценка на въздействието върху околната среда от МОСВ.