Писма до бъдещето: Дишай

Малко хора, могат да се похвалят с живот преливащ с предизвикателства и изпитания. Когато човек се бори за живота си, няма задръжки. Учила съм международна журналистика и именно знанията в тази област бяха успешно употребени да спася собствения си живот и да получа своя втори шанс.

Повечето ми приятели винаги са ме определяли като прекалено емоционална и нестабилна. Но винаги са се възхищавали на моята изумителна на моменти комбинативност. Именно по този начин винаги съм съумявала да канализирам прекалената емоция и страст в най-правилната посока.

В даден момент мога да витая в небесата, но в следващия съм напълно наясно с всяка ситуация и реагирам по най-адекватния и уместен начин, с което неминуемо постигам целите си. Това е моята тайна за успех.

Все още не мога да приема възторжените възгласи на моите приятели, че съм извършила необикновен подвиг, след като съм преживяла белодробна трансплантация.

Не, това не e подвиг.

Просто е част от моята борба за оцеляване, която продължава и в момента. Когато страдаш от нелечима болест, осъзнаваш, че единственият ти шанс да останеш в реалния живот и да не изпаднеш в тежка депресия, е да пробваш всички възможности, които ти дава съвременната медицина, но заедно с това не бива да остаяш мозъка ти без смислени ежедневни занимания.

За мен беше ясно, че един ден ще се наложи да ме трансплантират, но беше въпрос на време кога ще се случи това. Единствено се страхувах, лекарите да не кажат, че е твърде късно. Не съм се замисляла дали ще има болки след операцията, защото бях уверена, че това е моето спасение. Всеки ден тренирах душата си, като си казвах, че това ще бъде моето най-дълго пътуване, което продължава и днес.

Повечето ми приятели и до сега вярват, че в момента на донорската всичко е било разчетено до минути. Винаги ме питат как съм стигнала до медицинския самолет, който беше изпратен от Австрия. За тях е непонятно, как последните ми минути на българска земя са били съвсем обикновени, без суматоха, без линейки или пилотни коли, как обикновено се случва във филмите.

Прекрасно помня как  таксито, което ни караше към летището се плъзгаше някак спокойно по безлюдните софийски улици. С майка ми коментирахме, какво ще ни трябва за дългия престой във Виена.

И някак залисани в приказки стигнахме до терминал 2. Оказа се, че там няма жива душа, която да ти даде адекватна информация. Спомнях си, че вървях задъхвайки се и пустосвах на глас.

Почувствах се безсилна.

Случайно в едно от кафенетата видяхме  четирима служители на Гранична полиция. В това време телефонът ми извъня. Беше Барбара – австрийската координаторка, информира ме, че самолетът ще закъснее с 15 минути. Междувремнно майка ми, бе успяла да научи, че самолетът ще кацне на терминал едно.

Поръчахме отново такси. Оказа се същият шофьор, който ни беше докорал на идване. Той беше горд, че може да е част от деня “Т“. Много бързо намерих жената, служител на наземната служба, която трябваше да ме отведе до самолета. Майка ми, ме прегърна и се разделихме пред зоната за митнически контрол.

Заговорихме с жената, която ме придружаваше. Оказа се, че нейното дете е болно и се нуждае от лечение в чужбина. Докато си разменяхме телефони и си говорихме за клиники в Германия и Австрия, самолетът се приземи.

Благодарих на жената от наземната служба, и направих заветните стъпки до самолета. Знаех, че нямам право да снимам, но все пак направих една снимка с телефона си. Пилотът, помошника му  заедно с един медицински брат ме чакаха до малката „Чесна“.

Поздравих ги и напълно уверено се озовах на борда на самолета. Отпуснах се върху коженото кресло и се помолих  Господ да ме закриля.

Затворих очи, както обикновено правя всеки път преди всяко излитане. Самолетът някак елегантно се издигна над софийския квартал „Дружба“ и направи завой, за да поемем на север към Виена.

Когато набрахме височина, започнахме да си говорим с мединския брат и му споделих, че поне един път в живота си съм успяла да бъда единствения пътник в малката „Чесна“.

Първото нещо, което исках да разбера е, от къде е донорът ми. Той някак уклончиво ми каза, че донорът може би да е от Словения, но не е сигурен. Разбрах, че не трябва да питам за повече подробности. Затворих очи, за да се опитам да поспя.

След дългите месеци чакане, мозъкът ми  беше подготвен, че това е просто един полет, който ще ме откара до най-сигурното за мен място.  Не знах какво ме очаква във Виена, но бях напълно спокойна.

Не се страхувах от нищо, защото знаех, че няма какво да губя.

Изпитанията на съдбата, през които преминах ме превърнаха в мъдър жираф, който от високо с невероятно спокойствие наблюдава суетата на околните. Това, което  крещящо ми липсва е тук в България е необходимостта да бъдем по-добри един към друг, да се радваме на добронамереността и да ценим хората.

Мисля за моята България, за която винаги разказвам с огромна любов, когато пътувам.

Напоследък се плаша от лицата на хората, които виждам по софийските улици. Ако  решиш да направиш нещо за обща полза, те  смятат за глупак, присмиват ти се. Парите  са водеща сила, за пари се прави всичко; тук понятията чест, законност, морал са се преврънали в празни думи, това е днешната България. Боли ме много за това! Константин Иречек го е казал преди повече от едни век: „За мен най-лошото в България е чудесното наслаждение, което имат тук хората да се преследват един друг и да развалят един другиму работата“.

Повярвайте, няма никакво значение, колко си богат, дали си популярен, дали си високо образован или колко си съвършен. Нашият живот  е странна комбинация от реалност, смирение и сила да прощаваш. Дори мълчанието има своя необикновен смисъл.

Имам един странен обичай всяка година, точно на девети юли винаги ходя в клиниката по кардиолия на ВМА. Качвам се симолично до 13-тия етаж, за да покажа на лекарите, които бяха издали смъртната ми присъда. Ето вече десет години, пътувам през най- дългото и непредсказумо пътуване, наречено – пулмонална хипертония. Тук съм и продължам смело напред, изпълнена с енергия, дишаща нормално със специално скроени за моите размери нови дробове, почти като да си поръчаш риза по твой размер, благодарение на един ужасно скромен човек, но невероятен хирург  – проф. д-р Шахрокх Тагави.

Няма да се уморя до края на дните си тук на земята да разказвам на другите за чудото да победиш смъртта, с частица от друг  човек, за когото не зная нищо.  Благодарение на него, аз отново мога да живея пълноценен живот. Ние, двамата добронамерено съжителстваме в  моето тяло.

Бъдете сигурни, че изричайки едно „да“ вие можете да промените събдата на няколко човека, които отчаяно се борят за  живот си. Това ще бъде най-ценния подарък за тях!

Снимки: Татяна Чохаджиева за The Brave Stories