Тъжната история на изчезналото море

Когато плавате с кораб по море, колкото повече се отдалечавате от брега, толкова повече се връщате към момента на Съзиданието на света. Изчислено е, че средната възраст на водата в открития океан е около 300 милиона години. Така, че тази същата вода, която вие преминавате и дори може да докоснете, е била там още по времето на динозаврите.

Възможно ли е обаче хората да съсипят едно цяло море, което природата е създавала десетки милиони години? Първо, да го лишат от реки, след това да го замърсят и то да започне да се свива превръщайки се в огромна зловеща токсична пустиня?

Имало едно време(по-точно, по времето на СССР) едно море. То било четвъртото по големина в света и най-голямото в Централна Азия. Територията му покривала повече от 68 хиляди квадратни километра между Казахстан и Узбекистан(над половината от територията на България). Днес това море, погледнато на спътникова снимка прилича на изсъхнал човешки череп, изпочупен с тъп предмет.

Дните на Аралско море се преброени. То беше осъдено на бавна и мъчителна смърт от хората.

През 1954-та година на някого в Москва му хрумва невероятната идея, че река Амударя и река Сърдаря, които милиони години са дълбали земята, за да се вливат в Аралско море, всъщност могат да изливат бурните си води другаде, за нуждите на великото комунистическо селско стопанство^[1].

Така, коритата на реките са пренасочени към пустинни райони с идеята да бъдат засети с ориз, пъпеши и памук. Това е част от съветския план за превръщането на СССР в най-големия производител на „бяло злато”(памук) в света.

Няколко години по-късно нивото на водата в Аралско море започва да спада с по 20 сантиметра на година. Две петилетки по-късно водният басейн започва да губи по 90 сантиметра от нивото си на всеки 12 месеца.

Успоредно с агонията на морето, Узбекистан се превръща в един от най-големите износители на памук в света. Честито! Целта е постигната. Но за какво е този памук, след като много скоро местните разбират каква огромна каша са забъркали.

Преди 1960-та, една шеста от рибодобива в целия Съветски съюз е идвал от Аралско море. Рибата обаче започва да измира, а 40 000 рибари постепенно остават без препитание.

Узбеки и казаци започват да се почесват по главите и да се чудят какво става, но никой не смее да надигне глас срещу заповедите на Москва. Все пак, това е част от пет-годишен план, одобрен от най-високо ниво. Смее ли някой да възрази? Дори и когато едно глупаво решение води региона към екокатастрофа? В крайна сметка, след анализ на „неочакваните резултати” се приема становището, че Аралско море е „грешка на природата”. Морето изглежда обречено, затова хората на Ленин и Сталин, решават да го довършат.

Така „великият” СССР изгражда свръхсекретна лаборатория за биологични оръжия на остров „Возрождения”/ Возрождение аралы на казахски/ в Аралско море. Никой така и не разбира какви опити са правени в тази база и какви вещества са били изливани във водата. След разпада на Съветския блок базата е закрита и чак през 2002 година, след натиск от Вашингтон,

111 учени(предимно американци) са допуснати до острова, за да изследват какви отрови има на острова. В същата година и последната вода, която ограждаше „Возрождения” се отдръпва и превръща токсичната бомба от остров в полуостров.

Днес, можем спокойно да наречем това място „Зоната на смъртта”, защото почвата на някогашния остров в Аралско море крие някои от най-смъртоносните бацили на земята. Британският учен Ник Мидълтън разказва в дописка за „Гардиън” от 2005 г. какво е видял на призрачния остров:

„В зоната за опити, в една от сградите с лаборатории, стаите все още са пълни с електрическа апаратура, работни бюра и метални клетки. В една от стаите има легло с чаршафи върху него. На стената над леглото е закачено талбо с графики за важността да носиш защитно облекло. Чаршафите са набрани така, сякаш човекът, който е спал в стаята се е събудил една сутрин и просто е забравил да оправи леглото си…”^[2]

От пътеписа на Мидълтън става ясно, че целият остров е бил пълен с клетки. В тях, според различни документи са били държани опитните животни. Това са били коне, магарета и маймуни, върху които са изпробвани новите биологически оръжия на СССР. Всяка година са доставяни стотици примати от Африка. Предполага се, че се е експериментирало върху осъдени на смърт затворници. Ученият от Оксфорд споделя:

„За момент застинах на мястото си и се ослушах. Нищо не се чуваше. Нямаше птици, само зловеща тишина… Това наистина е смъртоносно мълчание. Парадоксално за мястото, което е наречено „Островът на възраждането”

На „Возрождения” са живели около 1000 учени и техните семейства. В началото на 80-те върху острова се експериментира с бактерии на основата на Туларемията. Тези смъртоносни щамове са създадени в лабораторни условия така, че да прегазват всички познати антибиотици и да разрушават човешката имунна система за броени часове.

Стратегически бомбардировачи разпръскват отровния химикал над десетки маймуни на изпитателния полигон на острова. На изпитанията присъства  един от най-уважаваните експерти по биологически оръжия в света днес – Канатжан Алибеков^[3], който след Перестройката емигрира в САЩ и става американски гражданин. Той описва опита така:

„Бомбата се взриви над острова на височина от около двадесет метра и се появи ръждив облак. Видимо облакът започна да се разсейва като се приближаваше към мястото, където се намираха маймуните. Животните като видяха облака се изплашиха и започнаха неистово да крещят и да се дърпат от удържащите ги поводи. Маймуните се опитваха да се спасят като прикриваха главите си и инстинктивно закриваха с лапи носовете и устите си. Но те са обречени и скоро ще умрат.”^[4]

Всички опитни животни са били заравяни на острова. Днес, той е абсолютно неохраняем и бъка от търсачи на скрап. „Возрождения” се смята за най-голямото гробище за токсични отпадъци в света. „Това място е най-близо до представите ми за ада”^[5], казва Андри Уебър, един от първите американски учени, стъпили на острова под строга секретност през 1995 г. 

Населението на Централна Азия плаща скъпо за глупостта на великите вождове от Москва. В природата няма нищо случайно. Особено, когато тя е предизвикана от хората. Точно както в митовете и легендите,  духът на морето днес си отмъщава. А отмъщението е страшно.

Когато започва да загива, в резултат на липсата на сладка вода, солеността на Аралско море бързо се повишава. Целият животински свят измира, закриват се пристанища и фабрики. Например, през 1980-та година Муйнак е бил все още развиващ се град в Узбекистан. Повече от 10 000 души са работили във фабриката за рибни консерви близо до пристанището. Днес, това пристанище е на разстояние 30 километра до водата!                  

Населението не само на Муйнак но и на десетки други селища страда от стомашни разстройства, чернодробни болести. Свиването на морето оставя 26 хиляди квадратни километра солена пустиня след себе си. А когато природата отмъщава, тя включва всичките си стихии…

На помощ на водата, идва и вятърът, които ежемесечно връхлита мъртвите пясъци на някогашното морско дъно и запраща към близките селища 76 милиона тона токсичен прах на година.

С този прах, природата връща обратно на хората отровите, с които те са убили морето. Радиоактивните частици проникват в питейната вода, почвата и храната. Децата започват да се раждат с ужасяващи малформации, а ракови заболявания мъчат масово населението.

Днес, регионът около сухия пясъчен труп на Аралско море има най-високата детска смъртност в цялото бивше съветско пространство(умират 75 деца на 1000 новородени), най-високата смъртност при раждане(умират 120 на всеки 10 000 жени-родилки). Раковите заболявания са се увеличили с 21 пъти в сравнение 1960 година; туберкулоза, хепатит, тиф… Ситуацията се влошава с всяка изминала година. Стотици хиляди страдат от астма и заболявания на кръвта.

Западният свят разбира за трагедията на Аралско море прекалено късно. Чак през 1990 година, Кралското географско общество, разкрива данни, които съобщават на света, че „нещо става”^[6] в Централна Азия.  „За последните 30 години, нивото на водата е паднало с 14 метра, променяйки живота на четири милиона души, които живеят близо до водния басейн”, гласи заключение на учените.

 Още преди 1989 година, последната вода, отекла се от „трупа” на морето се свива в две мутирали подобия за езера – Малък(северен) и Голям(Южен) Арал. За да се влоши докрай ситуацията, „перестройчиците” разделят Голям Арал между новосформираните държави Казахстан и Узбекистан. Водата в тези езера обаче е толкова солена, че там живот няма и никога повече няма да има. Защото това море умря. Мир на праха му, която е хиляди квадратни километри.

Още по темата: 

[1] Тази пагубна идея се приема официално на 14 юли 1958-ма година от КПСС(бел.авт.)

[2] Цялата статия може да прочетете във вестник „Гардиън”, 21 април. 2005 г. 

[3] полковник Алибеков днес носи името Кен Алибек, шеф е на фирмите „AFG Biosolutions Inc.” и „MaxWell Biocorporation” в САЩ.  По съветско време е директор на „Биопрепарат”, известен е като един от бащите на „Антракса”.

[4] Откъс от книгата „Осторожно!” на Канатжан Алибеков

[5] NBC News, Dana Lewis, Oct.20, 1999

[6] 1990: Aral Sea is ‘world’s worst disaster’, вж. www.bbc.co.uk/ onthisday/hi/dates/stories/october/22/newsid_3756000/3756134.st

Премиера: Българинът, който видя Чернобил/видео/