Чипровските барони

„Месторождението му е Кипровец – едно село в неговата родина България. Това се доказва от собствените му твърдения в документи, някои от които са излезли изпод неговата собствена ръка. Така например, в един свой доклад до император Карл VI с дата 16-ти юний 1716 г. той сам казва, че е българин;

Същото нещо той твърди в една негова релация от 1697 г., трети документ е Императорската диплома за благородничеството на Пеячевците от 10-ти юлий 1712 г.; четвърто потвърждение има в семейната хроника на графовете Пеячевич и пето – в мемоарите на граф Йосиф Пеячевич.

Георги е бил втори син на Матей I барон Кнезевич фон Пеячевич, който паднал като войвода в България през време на сраженията против турците в Кипровец в 1688 г. и който бил женен за Агата, родена баронеса фон Кнежевич, също тъй от рода Парчевич…“

Така били принудени да доказват българския си произход и благородническия си сан войводите, които се сражавали в боевете против турците по време на Чипровското въстание. При това тяхната родина България вече почти 300 години не съществувала на географските карти, потънала в границите на Османската империя, но те с гордост търсели да докажат българския си произход след разорението на Родния им край.

Нося тази бележка със себе си много години, почти цял живот и все не успявам да я споделя. И дори сега няма да я споделя цялата. Колко от нас знаят, че в сраженията за Чипровци против турците падали барони, които били принудени да станат войводи, за да защитят честта на родината си и да я видят свободна. Не селяни, орачи и копачи, а образовани люде, получили престижно образование в европейски колежи и университети.

Тази бележка се отнася до личността на славния военен ръководител на Чипровското въстание от 1688 г. Барон Георги Пеячевич, чийто баща Матей I Барон Кнежевич фон Пеячевич паднал като войвода в сраженията за Чипровци. Така се изгубила и майка му Агата, родена баронеса фон Кнежевич, също тъй от рода Парчевич. Като войвода се сражавал и брат му Никола барон Кнежевич фон Пеячевич.

Към това съсловие и този род се отнася и последният Католически архиепископ на България, чието седалище било в Чипровци и чието име по документи било Иван Стефан Кнежевич или както той често се подписвал в писмата си до Ватикана, Джовани ди Конти, т.е. благородник.

Той поел не само духовното, но и политическото ръководство на българите за национално освобождение след почти едновременната кончина на тримата титани на Българската национална кауза- Архиепископите Петър Богдан Бакшич, Петър Парчевич и Франческо Соймирович в 1674 г.

Те също имали благороднически сан по силата на своя произход от средновековни български болярски родове, което се доказва с различни документи.

Известният в историческата книжнина Черноречки поп-войвода, който продължил сраженията в турския тил почти още три години в Северозападна България, след опожаряването на Чипровци, е братът на архиепископа Стефан Кнежевич, т.е. също барон.

Такъв сан имал и другият военен ръководител на Чипровското въстание Богдан Маринов, чиято дъщеря се оженила по-късно за Георги Пеячевич. Той произхожда от рода на Епископ Илия Маринов, който през 1624 г. отворил в Чипровци първото светско училище в България. Аристократичният му произход бил доказан на Информативния процес във Ватикана при назначаването му за епископ на България и Влахия.

На това място трябва да споделя, че Чипровското въстание не е еднократен акт, който траял един-два месеца. То не приключило с разорението на Чипровци, а продължило още повече от 50 години на територията на съседните държави, доколкото оцелелите феодални владетели – барони и войводи, продължили борбата със собствени военни отряди в рамките на австрийските войски, което се доказва от множество документи, излезли от Виенската кралска канцелария. Както и от непубликуваните разкази на Георги Пеячевич, които по стечение на обстоятелствата достигнаха до мен и все не успявам да ги публикувам.

Тук трябва да подчертая, че множеството книги, изписани за Чипровското въстание се базират основно на предания и легенди и на оскъдни документи и е време тези теории да бъдат ревизирани, за да се оцени по достойнство. В неговото проучване е поставено само едно начало, а истинската работа тепърва предстои.

Документите са толкова много и са пръснати по архивите на селищата, където се е развивал театърът на военните действия, в редица съседни и не толкова отдалечени държави, че един цял Научен институт трудно би се справил с тази задача. В този ред на мисли да не пропусна да напомня, че най-компактната маса, оцелели от този бунтовен акт – Банатските българи, се скитали точно толкова – 50 години, нападани от разбойнически банди, татари и турци, из различни области на Влахия и Австрийската империя в очакване военните действия да приключат и да се завърнат по родните си огнища. Преди да вземат решение да се заселят трайно в Областта Банат, тогава в Австрийската империя.

Чипровското въстание е най-големият освободителен акт на българите. То било подготвяно цели 50 години, което е добре известно, а неговите главни организатори Петър Богдан Бакшев, Петър Парчевич и Франческо Соймирович успели да ангажират в плановете си за Освобождението на България почти цяла свободна Европа.

По думите на неговия Главен военен ръководител, военните действия започнали още през 1687 г. с присъединяването на двайсетина конни отряда от Чипровското войводство, под ръководството на Георги Пеячевич и Богдан Маринов, въоръжени със собствени средства, към австрийските войски в настъпателния им поход към Балканите.

Те превзели град Оршова и участвали в успешните сражения за превземането на Белград. При това военните действия не се изчерпват с битките при Кутловица и Чипровци, те обхващат цялата територия от Видин до София. В тях участвали около 200 хиляди души. По думите на Георги Пеячевич Видинската област се отнасяла към Чипровското войводство и той самият имал там поземлени имения.

Тези хора се бориха и биха за щастието и благополучието на своите деца и за доброто бъдеще на България.

Но да се върна към темата, която подхванах в началото – за Чипровските благородници. През XIV век поради възникналите междуособици за престола, в Чипровци се установява част от Босненския кралски двор, представляван от фамилията Кнежевич – Парчевич и нейните по-късни разклонения Пеячевич- Черкич – Тома-Гьонович.

Те водят със себе си и голяма част от цвета на Босненската аристокрация – най-верните си феодални владетели, както и известните саксонски рудари и отците-францискани от манастира Олово заедно с Чудотворната икона на Богородица. Това от една страна съвпада с окупацията на Видинското царство от Унгарския крал Лайош Велики от 1365 до 1369 г. и покатоличването на голяма част от населението на Северозападна България и Босненския викариат, и от друга, обяснява феноменалното развитие на Чипровци в следващите векове.

При този акт бил пленен и отведен в Унгария, и покатоличен и Видинският цар Срацимир. Така че няма защо да се чудим как така Петър Парчевич с такава лекота е бил приеман в европейските кралски дворове и така разпалено поучава Венецианския Сенат. Той по рождение има кралски произход, което през 1656 г. се потвърждава със специална диплома на Австрийския император Фердинанд III. Той е един от тях – от семейството на европейските владетели.

Императорският указ от 12.01.1656 г. признава благородническо звание не само на Петър Парчевич, но и на всички негови родственици и техните бъдещи потомци от двата пола от фамилиите Парчевич, Черкич, Пеячевич, Кнежевич и Тома-Гьонович, а също така и на внука на родната му сестра – Михаил Путин заедно с дъщерите му.

Сестрата на Петър Парчевич била омъжена за Никола Путин. По това време предците и родствениците на Петър Парчевич, както и доведените от тях босненски феодални владетели, отдавна са се побългарили и сега възторжено защитават бългаската национална кауза, изнасяйки я на сцената на европейската дипломация.

Във всичките си писма и доклади до европейските институции се подписват като българи и са изградили своя нов престолен град, превръщайки го в „Цветето на България“. Тук ще спомена още няколко благороднически рода от Чипровци, които вземат активно участие в Българското Възраждане – Соймировичи, Николантини, Бибич, Адамович (сродени с Пеячевич), Пейкич (с най-ярък представител книжовникът Кръстьо Пейкич).

Потомците на тези, които отворили първото училище в България, написали първите исторически и философски трудове, въртяли търговия из цяла Европа, вадели злато и сребро от Чипровския Балкан, сътворили шедьоврите на Чипровската златарска школа и Чипровската Книжовна школа, организирали Национално-освободителното движение в България през XVII век, поставяйки началото на Българското Възраждане. Вдигнали Чипровското въстание от 1688 г., след погрома на въстанието отишли в Европа,  отново само с ръчен багаж и се издигнали дори още по-нависоко.

Станали професори и ректори на Западно-европейски унивеситети, един от тях пише и Първата география на света. Били управители на големи области и цели държави в рамките на голямата Австрийска империя, полковници в Австрийската армия.

Стефан Дуньов от Винга става полковник в армията на Гарибалди и негов пръв съратник, Евсевий Ферменджин от Винга е първият български академик, макар и в чужда Академия на науките. Част от тези забалежителни хора са прочути композитори като Дора Пеячевич и Юлиян Пеячевич, дори стават отново крале. А един от тях е претендент и за българския престол след Освобождението.

Освен в областта Банат, днес на румънска и сръбска територия, компактни маси се установяват и в Трансилвания, Олтения, Войводина (днес в Сърбия) и Славония (днес в Хърватско / Кроатия). На шестнайсет от най-видните български емигрантски родове били присъдени високи благороднически звания от Австрийския императорски двор. На 10 юли 1712 г. Карл VI с императорска диплома потвърдил благородническия произход на Георги Пеячевич за това, че принадлежи към старото благородническо съсловие на България, и че неговите деди са изпълнявали дипломатически мисии и са носили от стари времена баронска титла. Изпълнявали дела в полза на цялото християнство, за огромната помощ, която той оказал на императорския двор във войните с Турция и че е бил близък роднина с Петър Парчевич.

През 1772 г. неговите потомци били удостоени с графска титла. С две отделни грамоти на император Карл VI през 1722 г. петима от рода на Георги Бибич от Чипровец били провъзгласени за благородници заради заслугите на баща им и техните собствени заслуги в австро-турските войни от края на XVII век и началото на XVIII век, когато с голяма опасност за живота си осъществявали секретните куриерски връзки между императорския двор, главнокомандващите австрийските войски и отделните войскови поделения.

Един от тях, Франциск Бибич, участвал в официалната депутация, излъчена през 1743 г. от българските бежанци в Банат, която водила преговори с императрица Мария Терезия за предоставянето на специални привилегии на българите в Банат. С грамота на император Карл VI от 30.10.1722 г. била дадена дадена благородническа титла на рода на Михаил Прентич, който произхожда от с.Копиловец в Чипровското войводство в България и то заради заслугите му в австро-турските войни. Заедно с роднината си Матия Франкович той поддържал връзките между военната пощенска служба на императорския двор и коменданта на граничните крепости. Михаил Прентич е една от най-уважаваните личности сред българите от Трансилвания.

По повод уреждането положението на българските колонисти в Трансилвания неведнъж му се налагало да се явява на аудиенция при австрийския император. По същото време към благородническото съсловие преминал и родът на Матия Франкович, роден в с.Копиловец, в Чипровската община в България.

Той бил съдия на българската енория в гр.Дева, Трансилвания и се занимавал с търговия на добитък. Със същата грамота, издадена за Матия Франкович, благородническа титла получил и родът на Никола Королайн и Магдалена Франкович. С грамотата за благородничество на Иван и Лука Бибич била дадена дворянска титла и на рода на Илия Митрович, сроден чрез брак с рода Бибич.

За „вярна и предана служба“ в австро-турските войни с императорска грамота от 25.04.1725 г., по ходатайство на началника на трансилванската канцелария барон Йохан Борнемиса, в кръга на дворяните били приети и родовете на Георги Джоджин и Антон Пешин, произхождащи от с.Копиловец в България. С грамота от 20.12.1774 г. била присъдена благородническа титла на Димитър Андрейнин от Чипровци и наследниците му, потомък на войводата Лука Андрейнин, военен командир в Чипровското въстание.

От този род произхождат няколко видни личности, които заемат високи длъжности в управлението. Някои от тях встъпили в роднински връзки с видни унгарски благороднически родове, включително и с графовете Пеячевич. Родът Станиславич бил причислен към дворянското съсловие с две грамоти от 2.01.1740 г. на императрица Мария Терезия. Първата осигурила на епископ Никола Станиславич ранг на най-висш началник в Чанадското графство, а другата издигнала роднините му в дворянското съсловие.

В грамотата доста обширно са изяснени мотивите за причисляването на рода към дворянското съсловие: заслугите за католическата религия, участието на Михаил и Иван Станиславови в битката при Кутловица (днес Монтана в България), роднинските му връзки с Филип Станиславов и с видните чипровски родове Парчевич, Кнежевич, Пеячевич, Бранкович, Черкич и др.

На 5.VIII.1749 г. с грамота на Мария Терезия била присъдена дворянска титла на рода на Александър Томянин от Чипровец заради вярната му служба в последната австро-турска война. Александър Томянин бил един от най-имотните граждани на Тимишоара и се радвал на голяма почест в тамошното управление. Благодарение на авторитета си той успял навреме да осигури възможности за заселване на избягалите от Влашко български сънародници.

Начетеният чипровчанин имал големи заслуги за икономическия разцвет на областта Банат. Неговата сестра баронеса Маргарита Томянин-Бибич учредила най-голямата фондация в Австрийската империя. Но за заслугите на тази заслужила чипровчанка ще пиша отделно. С грамота на Мария Терезия от 1744 г. с баронска титла бил удостоен Никола Качамаг от с.Копиловец в Чипровското воеводство.

Той уредил лично с императрица Мария Терезия предоставянето на земи за заселване на пострадалите българи в областта и активно участвал в учредяването на българската община в привилегирования български град Винга / Терезиопол. С отделна грамота на Мария Терезия от 12.09.1749 г. била приисъдена благородническа титла на синовете му Григор и Иван за заслугите им към династията, затова, че завели много семейства от България в Банат и затова, че завели войници, и то въоръжени с техни собствени средства, в императорския лагер за защита на империята.

Българските благороднически родове притежавали всички привилегии, които законите на страната давали на благородниците.Те имали и право на герб. Тези родове и техните потомци никога не забравят българския си произход и родното си огнище, сгушено в гънките на стария Балкан под връх Три чуки и с носталгия търсят връзки с него. Когато през 1936 г. библиотекарят на военното министерство д-р Павел Орешков тръгнал да търси следите на оцелелите в Чипровското въстание и посетил фамилното имение на графовете Пеячевич в гр. Осиек, Хърватско, това бързо се разчуло в околностите и в двореца започнали да пристигат потомци на някогашните чипровски родове, установили се там след въстанието. Те с вълнение питали за Чипровци и за България и заедно с граф Петър Пеячевич го умолявали да им изпрати снимки от Чипровци.

Същото последвало и когато в Белград се срещнал с държавния секретар д-р Теодор Пейкич, потомък на рода на известния чипреовски книжовник Кръстьо Пейкич. Той му споделил, че притежава Потвърдителна диплома за благородничеството на неговия род от Чипровци и също го помолил за снимки от Чипровци.

Те не търсят снимки от Сараево, Олово или който и да било друг босненски град, а от Чипровец, любезната им родина, която въздигнали през вековете в свой Престолен град!

Днешните чипровчани? Те са потомци на същия този Престолен град, който турците бяха опожарили преди 330 години. Първите пет семейства се връщат на 6-ти май, Гергьовден в пет нови къщи, построени предходното лято тайно от мъжете на тези семейства през 1705 г. Така Чипровци се ражда отново от собствената си пепел.